Браен се приближи бавно, без да отпуска лъка, ритна гърчещото се в тревата туловище и се изплю върху него.
— Благодаря — каза вещерът, докато сплескваше отсечената глава с тока на обувката си.
— За какво?
— Спаси ми живота.
Дриадата го погледна, но в погледа й нямаше нито разбиране, нито емоции.
— Игерн — каза тя и ритна отново застиващото тяло. — Изпочупи ми стрелите.
— Ти спаси и мен, и тази малка дриада — повтори Гералт. — По дяволите, къде е тя?
Браен ловко разтвори къпиновите храсти и мушна ръка между бодливите клонки.
— Така и очаквах — каза тя, докато измъкваше от храстите момичето със сивото кафтанче. — Погледни сам, Гвинблейд.
Това не беше дриада. Не беше елф, силфида, пук или полуръст. Беше съвсем обикновено момиченце. Човешко. Насред гората Брокилон — най-необикновеното място за едно обикновено човешко дете.
Имаше светли, сивкави коси и огромни отровнозелени очи. Беше на не повече от десет години.
— Коя си ти? — попита я Гералт. — Откъде се взе тук?
Тя не отговори. „Вече съм я виждал някъде — помисли си той. — Виждал съм я. Или нея, или някого, който страшно прилича на нея.“
— Не се страхувай — каза той неуверено.
— Не се страхувам — отговори тя неразбираемо. Явно беше настинала.
— Да се махаме оттук — рече неочаквано Браен, оглеждайки се. — Там, където има един игерн, очаквай друг. А ми останаха малко стрели.
Момичето я погледна, отвори уста и изтри муцунка с опакото на дланта си, размазвайки прахта.
— Коя си ти, по дяволите? — повтори Гералт, навеждайки се. — Какво правиш в… В тази гора? Как попадна тук?
Момичето наведе глава и подсмръкна.
— Оглуша ли? Питам коя си. Как се казваш?
— Цири — измърмори тя.
Гералт се обърна. Браен разглеждаше лъка си и хвърляше по някой поглед към вещера.
— Слушай, Браен…
— Какво?
— Възможно ли е… възможно ли е да е избягала от вас, от Дуен Канел?
— Какво?
— Не се прави на идиотка — ядоса се той. — Знам, че отвличате момиченца. И ти самата да не си паднала от небето в Брокилон? Питам възможно ли е…
— Не — отсече дриадата. — Никога не съм я виждала.
Гералт огледа внимателно момичето. Пепеляворусите й коси бяха разрошени, пълни с иглици и листа, но миришеха на чисто, не на дим, обор или мазнина. Ръцете й, макар и много мръсни, бяха малки и нежни, без синини и белези. Момчешката дрешка — кафтанче с качулка, не подсказваше нищо, но високите ботушки бяха направени от мека скъпа телешка кожа. Не, това със сигурност не беше селско дете. „Фрейксенет — помисли си изведнъж Гералт. — Фрейксенет търсеше нея. Заради нея е дошъл в Брокилон.“
— Откъде си, сополанке, питам?
— Как говориш с мен! — Момичето вдигна гордо глава и тропна с краче. Мекият мъх притъпи ефекта от това движение.
— Ха — каза вещерът и се усмихна. — Наистина си принцеса. Във всеки случай, ако се съди по начина, по който говориш, защото видът ти не е нищо особено. От Верден си, нали? Знаеш ли, че те търсят? Не се тревожи, ще те отведа вкъщи. Слушай, Браен…
Достатъчно му беше да се обърне и момичето веднага хукна да бяга през гората, по полегатия склон на хълма.
— Bloede turd! — извика дриадата и посегна към колчана си. — Caemm ’erę!
Момичето тичаше и се препъваше през гората, а сухите клони хрущяха под краката му.
— Стой! — извика Гералт. — Къде тръгна, по дяволите!
Браен моментално опъна лъка. Стрелата изсвистя отровно, описа плоска парабола и върхът й с пукот се вряза в кората на едно дърво, като едва не закачи косите на бегълката. Момичето се приведе и се строполи на земята.
— Ти, проклета идиотка! — извика Гералт и тръгна към дриадата.
Браен измъкна ловко втора стрела от колчана.
— Можеше да я убиеш!
— Това тук е Брокилон! — отвърна гордо тя.
— А това там е дете!
— И какво?
Той погледна стрелата. На нея имаше пера от фазан, боядисани в жълто с орехови кори. Гералт не каза нито дума. Обърна се и навлезе в гората.
Момичето лежеше под дървото, свито на кълбо. Беше вдигнало предпазливо глава и гледаше стрелата, стърчаща от стеблото. Когато чу крачките на Гералт, малката скочи на крака, но вещерът се хвърли към нея и я хвана за червената качулка на кафтанчето. Тя обърна глава, изгледа него, а после и ръката му, стиснала качулката. Той я пусна.
— Защо избяга?
— А теб какво те интересува? — подсмръкна тя. — Остави ме на мира, ти… ти…
— Глупаво момиче — прошепна той ядосано. — Това е Брокилон. Не ти ли стигаше стоножката? Сама в тая гора няма да оцелееш и до сутринта. Още ли не си го разбрала?
— Не ме докосвай! — извика тя. — Ти, слуга такъв! Аз съм принцеса, разбра ли?