— Ти си глупава сополанка.
— Аз съм принцеса!
— Принцесите не се разхождат сами из гората. Принцесите имат издухани носове.
— Ще заповядам да ти отсекат главата! И нейната също! — момичето избърса носа си с длан и враждебно изгледа приближаващата се дриада. Браен се разсмя.
— Е, добре, стига си викала — каза вещерът. — Защо избяга, принцесо? И откъде? От какво се боиш?
Тя мълчеше и подсмърчаше.
— Е, добре, твоя си работа. — Той намигна на дриадата. — Ние тръгваме. Ако искаш да останеш сама в гората — твоя воля. Но следващия път, когато те нападне игерн, не викай. Това не подобава на една принцеса. Принцесите умират без дори да гъкнат, като преди това са си издухали носовете. Да вървим, Браен. Довиждане, Ваше Височество.
— По… почакай.
— А?
— Ще дойда с вас.
— Ще ни окажеш голяма чест. Нали, Браен?
— Но нали няма да ме отведеш обратно при Кистрин? Заклеваш ли се?
— Кой е… — започна той. — А, по дяволите. Кистрин. Кистрин? Принц Кистрин? Синът на крал Ервил от Верден?
Момичето нацупи устни, подсмръкна и се извърна.
— Стига игрички — подхвърли навъсено Браен. — Да вървим.
— Сега, сега. — Вещерът се изправи и погледна дриадата отгоре надолу. — Плановете малко се променят, прекрасна моя стрелкиньо.
— Какво? — вдигна вежди Браен.
— Госпожа Еитне ще почака. Трябва да отведа момичето вкъщи. Във Верден.
Дриадата присви очи и посегна към колчана си.
— Никъде няма да ходите. Нито ти, нито тя.
— Внимавай, Браен — каза вещерът и се усмихна зловещо. — Аз не съм момчето, на което вчера си вкарала от засада една стрела в окото. Умея да се защитавам.
— Bloede arss! — изсъска тя и вдигна лъка. — Ти идваш в Дуен Канел, тя също! Не във Верден.
— Не! Не във Верден! — момичето отиде при дриадата и се притисна към слабото й бедро. — Аз съм с теб! А той нека ходи във Верден при глупавия Кистрин, ако иска!
Браен дори не я погледна. Тя не сваляше поглед от Гералт, но все пак отпусна лъка.
— Ss turd — изплю се тя в краката му. — Да! Ходи където щеш! Да видим дали ще успееш! Ще умреш, преди да се измъкнеш от Брокилон.
„Права е — помисли си Гералт. — Нямам никакви шансове. Без нея нито мога да изляза от Брокилон, нито мога да стигна до Дуен Канел. Какво да правя? Да видим, може пък да успея да убедя Еитне.“
— Е, Браен — обади се той примирително и се усмихна, — не се ядосвай, красавице. Добре, да бъде, както искаш. Да отидем заедно в Дуен Канел. При госпожа Еитне.
Дриадата промърмори нещо под нос и свали стрелата от тетивата.
— Тогава да вървим — каза тя и оправи лентата в косите си. — Изгубихме много време.
— Ооох… — простена момичето, след като пристъпи.
— Какво има?
— Нещо стана… с крака ми.
— Почакай, Браен! Хайде, сополанке, ще те взема на рамене.
Беше топла и миришеше на мокро врабче.
— Как се казваш, принцесо? Забравих.
— Цири.
— А къде са владенията ти, ако мога да попитам?
— Няма да ти кажа — промърмори тя. — Няма да ти кажа — и туйто!
— Ще го преживея. Не се върти и не ми кихай в ухото. Какво правиш в Брокилон? Изгуби ли се? Заблуди ли се?
— Как не! Никога не се губя.
— Не се върти. От Кистрин ли избяга? От замъка Настрог? Преди сватбата или след нея?
— Откъде знаеш? — Тя кихна отново.
— Много съм умен. Защо избяга точно в Брокилон? Нямаше ли някое по-безопасно място?
— Глупавият кон ме понесе насам.
— Лъжеш, принцесо. При твоята фигура можеш да се качиш най-много на котка. И то кротичка.
— Яздеше Марек. Оръженосецът на рицаря Воймир. Но в гората конят падна и си счупи крака. И се изгубихме.
— Нали каза, че никога не се губиш?
— Той се изгуби, не аз. Имаше мъгла. И се изгубихме.
„Изгубили са се — помисли си Гералт. — Горкият оръженосец на рицаря Воймир, който е имал лошия късмет да се натъкне на Браен и спътниците й. Сополанко, който сигурно още не знае какво е това жена, помага на една зеленоока сополанка да избяга, защото се е наслушал на рицарски разкази за девици, принудени да се омъжат. Помага й да избяга, за да падне повален от нащърбената стрела на дриада, която вероятно не знае какво е това мъж. Но вече умее да убива.“
— Попитах дали избяга от замъка Настрог преди сватбата, или след нея.
— Избягах и това е, какво ти влиза в работата другото? — сопна му се Цири. — Баба каза, че трябва да дойда тук и да се запозная с този Кистрин. Само да се запозная. А баща му, онзи дебел крал…
— Ервил.
— … Веднага: сватба, та сватба. А аз не го искам. Този Кистрин. Баба каза…
— Значи този принц Кистрин ти е противен?
— Не го искам! — съобщи гордо Цири, подсмръквайки. — Той е дебел, глупав и има лош дъх. Преди да дойда тук, ми показаха портрет. И на портрета не беше дебел. Не искам такъв мъж. И изобщо — не искам никакъв мъж.