— Цири — рече неуверено вещерът, — Кистрин още е дете, както и ти. След няколко години той може да се превърне в интересен юноша.
— Тогава да ми изпратят друг портрет след няколко години — изсумтя тя. — И на него също. Защото той каза, че на портрета, който му показали, аз съм била много по-красива. И си призна, че е влюбен в Алвина, дамата на кралския двор, и иска да бъде неин рицар. Виждаш ли? Той не ме иска и аз не го искам. Тогава защо да се женим?
— Цири — промърмори вещерът, — той е принц, а ти — принцеса. Принцовете и принцесите се женят така, а не по друг начин. Такъв е обичаят.
— Говориш като тях. Мислиш ли, че само защото съм малка, е лесно да ме излъжеш?
— Не те лъжа.
— Лъжеш.
Гералт млъкна. Браен, която крачеше пред тях, внезапно се огледа, вероятно учудена от тишината. Сви рамене и продължи нататък.
— Къде отиваме? — попита навъсено Цири. — Искам да знам!
Гералт мълчеше.
— Отговаряй, когато те питат! — повтори тя страховито, потвърждавайки заповедта с шумно подсмръкване. — Ти знаеш ли кой… кой седи върху теб?
Той не реагира.
— Отговаряй, или ще те ухапя по ухото! — извика тя.
На вещера всичко това му омръзна. Той свали момичето от раменете си и го остави на земята.
— Слушай, сополанке — каза той рязко и разкопча катарамата на колана си. — Сега ще те сложа на коляното си, ще ти сваля гащичките и ще те напляскам с колана. Нищо не може да ме спре, защото тук не е кралският двор, а аз не съм ти нито придворен, нито слуга. Веднага ще съжалиш, че не си останала в Настрог. Ще разбереш, че е по-добре да си принцеса, отколкото изгубила се в гората сополанка. Защото принцесата, разбира се, може да се държи лошо. И никой не смее да я напляска с колана, освен принца — лично.
Цири се намръщи и няколко пъти подсмръкна. Браен, облегнала се на едно дърво, ги гледаше равнодушно.
— Е, какво? — попита вещерът, увивайки колана около ръката си. — Ще се държиш ли прилично и достойно? Ако не, да пристъпим към напляскването на Нейно Височество. Е?
Момичето захлипа, засмърка и побърза да кимне няколко пъти.
— Ще се държиш ли прилично, принцесо?
— Да — промърмори тя.
— Скоро ще се стъмни — обади се дриадата. — Да вървим, Гвинблейд.
Дърветата оредяха. Вървяха през песъчливи млади гори, покрай пиренови храсти и потънали в мъгла поляни, на които пасяха стада елени. Ставаше все по-студено.
— Благородни господине… — обади се Цири след много дълго мълчание.
— Казвам се Гералт. Какво има?
— Страшно съм гладна.
— Сега ще спрем. Скоро ще се стъмни.
— Няма да издържа — захлипа тя. — Не съм яла от…
— Не мрънкай. — Той бръкна в торбата си, извади парче сланина, малко сирене и две ябълки. — Вземи.
— Какво е това, жълтото?
— Сланина.
— Няма да го ям — промърмори тя.
— Чудесно — изрече той и пъхна сланината в устата си. — Ще изядеш сиренето. И ябълката. Едната.
— Защо едната?
— Не се върти. Добре, ще изядеш и двете.
— Гералт?
— Ммм?
— Благодаря.
— Няма за какво. Да ти е сладко.
— Аз не… Не за това. И за това също, но… ти ме спаси от тази стоножка… Бррр… За малко да умра от страх…
— За малко да умреш — потвърди той сериозно. И си помисли: „За малко да умреш по изключително болезнен и отвратителен начин“. — И трябва да благодариш на Браен.
— Коя е тя?
— Дриадата.
— Дивожена?
— Да.
— Тя ни… Те похищават деца! Тя ни е похитила! Ааа, ти не си дете. А защо говори толкова странно?
— Говори, както говори, това не е важно. Важно е как стреля. Не забравяй да й благодариш, когато спрем.
— Няма да забравя — изсмърка тя.
— Не се върти, принцесо, бъдеща принцесо на Верден.
— Няма да съм никаква принцеса — промърмори тя.
— Добре, добре. Няма да си принцеса. Ще станеш лалугер и ще живееш в дупка.
— Не е вярно! Ти нищо не знаеш!
— Не ми пищи в ухото! И не забравяй за колана!
— Няма да съм принцеса. Ще бъда…
— Е? Каква?
— Това е тайна.
— А, така значи. Тайна. Чудесно. — Той вдигна глава. — Какво стана, Браен?
Дриадата се спря и сви рамене, поглеждайки към небето.
— Уморих се — каза тя меко. — А сигурно и ти си се уморил да я носиш, Гвинблейд. Ще спрем тук. След малко ще се стъмни.
III
— Цири?
— Ммм? — Тя подсмръкна, клонките, върху които лежеше, изшумоляха.
— Не ти ли е студено?
— Не — въздъхна тя. — Днес е топло. Виж, вчера… Вчера ужасно измръзнах, ох.
— Чудна работа — отбеляза Браен, докато разхлабваше ремъците на дългите си меки ботуши. — Толкова малка, а навлязла толкова навътре в гората. И през часовите е преминала, и през горите, и през гъсталака. Силна, здрава и смела. Направо е подходяща… Подходяща е за нас.