Гералт погледна бързо дриадата, блестящите й в полумрака очи. Браен облегна гръб на едно дърво, свали превръзката си и разпусна косите си с тръсване на главата.
— Тя е влязла в Брокилон — каза дриадата тихо, изпреварвайки коментара на Гералт. — Тя е наша, Гвинблейд. Отиваме в Дуен Канел.
— Госпожа Еитне ще реши — усмихна се кисело вещерът, като същевременно осъзнаваше, че Браен е права.
„Колко жалко — помисли си той, като гледаше въртящото се върху зелената постеля момиченце. — Такова смело дете. Къде ли съм я виждал? Не е важно. Но е жалко. Светът е толкова огромен и толкова прекрасен. А нейният свят ще бъде само Брокилон, до края на дните й. И тези дни може би няма да са много. Може би само докато падне в папратите под свистенето на стрелите и виковете, и загине в безсмислена война за гората, биейки се на страната на обречените да загубят. Обречени. Рано или късно.“
— Цири?
— Ъхъ?
— Къде живеят родителите ти?
— Нямам родители — подсмръкна тя. — Те са потънали в морето, когато съм била малка.
„Да — помисли си той, — това обяснява много неща. Принцеса, дете на покойна княжеска двойка. Кой знае дали не е трета дъщеря след четирима синове. Титла, на практика значеща по-малко, отколкото титлата на камериера или коняря. Мотаещо се в кралския двор пепелявокосо и зеленооко нещо, което трябва колкото се може по-бързо да бъде разкарано, да бъде омъжено. Колкото се може по-бързо, докато не е съзряло и не се е превърнало в малка жена, заплашваща да стане причина за скандал, неравностоен брак или кръвосмешение, което не е толкова трудно в един кралски двор.“
Вещерът не беше учуден от бягството й. Неведнъж се беше сблъсквал с принцеси и дори с кралици, влачещи се с трупи пътуващи артисти и доволни, че са успели да се измъкнат от грохналите, но все още жадуващи да се сдобият с потомство крале. Беше срещал принцове, предпочитащи несигурната съдба на наемници пред намерената от бащите им куца или сипаничава принцеса, чиято съмнителна или прекалено дълго съхранила се девственост трябваше да се превърне в цена на съюза и сродяването между династиите.
Той легна до момиченцето и го зави с кафтана му.
— Спи. Спи, малко сираче.
— Как пък не! — изсумтя тя. — Аз съм принцеса, а не сираче. Имам си баба. Баба ми е кралица, разбра ли? Като й кажа, че си искал да ме напляскаш с колана, ще заповяда да ти отсекат главата. Ще видиш тогава!
— Ужасно! Цири, смили се!
— Как пък не!
— Но ти нали си добро момиче. Когато ти отсичат главата, боли ужасно. Нали няма да кажеш нищо на баба си?
— Ще кажа!
— Цири!
— Ще кажа, ще кажа, ще кажа! Уплаши се, а?
— Много. Знаеш ли, Цири, когато на човек му отсекат главата, може да умре от това.
— Подиграваш ли ми се?
— Че как бих посмял?
— Веднага престани да ми се подиграваш! С баба ми шега не бива, щом тропне с крак, най-смелите воини и рицари веднага падат на колене пред нея, виждала съм. А ако някой е непослушен — прас, и остава без глава.
— Страшна работа. Цири?
— Ъхъ?
— Може пък на теб да ти отсекат главата.
— На мен?
— Разбира се. Та нали твоята баба, кралицата, се е договорила да се омъжиш за Кистрин и те е пратила във Верден, в Настрог. Била си непослушна. Веднага, щом се върнеш… Прас! И оставаш без глава.
Момичето замълча, дори престана да се върти. Гералт я чуваше как мляска и подсмърча, докато хапеше горната си устна.
— Не е вярно — рече тя накрая. — Баба няма да позволи да ми отсекат главата, защото… Защото ми е баба, нали така? Е, най-много да ме плесне…
— Аха — засмя се Гералт. — С баба ти шега не бива, а? Пръчката вече е влизала в действие?
Цири изсумтя гневно.
— Знаеш ли какво? — предложи той. — Може пък да кажем на баба ти, че вече съм те напляскал, а не може два пъти за едно и също нещо. Договорихме ли се?
— Мислиш се за много умен, така ли? — Цири се надигна на лакът и клонките изшумоляха. — Ако баба научи, че си ме набил, със сигурност ще ти отсекат главата!
— Значи все пак ти е жал за главата ми?
Момичето замълча и отново подсмръкна.
— Гералт…
— Какво, Цири?
— Баба знае, че трябва да се върна. Не мога да съм никаква принцеса или жена на този глупав Кистрин. Трябва да се върна и това е.
„Трябва — помисли си той. — Уви, това не зависи нито от теб, нито от баба ти. А само от настроението на старата Еитне. И от моята способност да убеждавам.“
— Баба знае това — продължи Цири. — Защото аз… Гералт, закълни се, че няма да кажеш на никого. Това е страшна тайна. Ужасна, казвам ти. Закълни се.
— Заклевам се.
— Тогава ще ти кажа. Баба ми е магьосница, знаеш ли? И татко също е бил омагьосан. Всичко това ми го разказа една от бавачките, а когато баба разбра, стана страшен скандал. Защото аз имам предопределение, разбираш ли?