— Тази беше хубава приказка — прозина се дриадата. — Значи в нея е имало каквото е трябвало да има. Като си видяла игерна, е трябвало да скочиш на дървото като този мъдър котарак. Без да умуваш, направо на дървото. Ето я цялата поука. Да оцелееш! Да не се дадеш!
Гералт се засмя тихо.
— В парка на двореца нямаше ли дървета, Цири? В Настрог? Вместо да идваш в Брокилон, си можела да скочиш на някое дърво и да си седиш там, на самия връх, докато на Кистрин не му мине меракът да се жени за теб.
— Подиграваш ли ми се?
— Аха.
— Тогава знаеш ли какво? Не мога да те понасям!
— Това е ужасно. Порази ме право в сърцето.
— Знам — каза тя сериозно и изсмърка, а после се притисна към него.
— Спи спокойно, Цири — промърмори той, вдъхвайки миризмата й на врабче. — Спи спокойно, момиче. Лека нощ, Браен.
— Dearme, Гвинблейд.
Брокилон шумеше над главите им с милиарди клони и стотици милиарди листа.
IV
На следващия ден стигнаха до Дърветата. Браен се отпусна на колене и наведе глава. Гералт почувства, че трябва да направи същото. Цири въздъхна удивено.
Дърветата — главно дъбове, тисове и хикори — бяха с обиколки от по няколко сажена. Беше невъзможно да се определи височината им — толкова далече в небето отиваха короните им. Даже местата, където мощните, изкривени корени преминаваха в равно стебло, се извисяваха високо над главите им. Тук можеше да се върви по-бързо — гигантите растяха по-нарядко, а в сенките им не оцеляваше нито едно растение, почвата беше покрита само с килим от гниещи листа.
Можеше да се върви по-бързо, но те вървяха бавно. Тихо. Навели глави. Тук, сред Дърветата, бяха мънички, нищо незначещи, несъществени. Дори Цири мълчеше — за половин час не произнесе нито дума.
След час преминаха през ивицата на дърветата и отново се потопиха в долини, във влажни букови гори.
Настинката измъчваше Цири все повече и повече. Гералт нямаше носна кърпичка, но му омръзна безкрайното й подсмърчане и я научи да си духа носа с пръсти. Това страшно се хареса на момичето. Докато гледаше усмивката й и блестящите й очи, вещерът беше сигурен, че я радва мисълта за това колко скоро ще може да се похвали с новия фокус по време на тържествен пир в кралския дворец или на аудиенция на задморски посланик.
Браен изведнъж спря и се обърна.
— Гвинблейд — каза тя, сваляйки бялата лента, омотана на ръката й. — Ела тук. Ще ти завържа очите. Така трябва.
— Знам.
— Ще те преведа. Ще те държа за ръката.
— Не — запротестира Цири. — Аз ще го преведа. Браен?
— Добре, малката.
— Гералт?
— Да?
— Какво означава Гвин… блейд?
— Белия вълк. Така ме наричат дриадите.
— Внимавай, корен. Да не се спънеш! Викат ти така, защото имаш бели коси?
— Да… По дяволите!
— Нали ти казах, корен.
Вървяха. Бавно. Земята беше хлъзгава от нападалите листа. Той почувства върху лицето си топлина, слънчевата светлина се промъкваше през превръзката на очите му.
— Ох, Гералт — чу той гласа на Цири. — Колко е красиво тук… Жалко, че не можеш да видиш. Колко цветя! И птици! Чуваш ли как пеят? Ох, колко много! Страшно много. О, и катерички! Внимавай, сега ще минем през река по каменен мост. Да не паднеш във водата. Колко риби има тук! Пълно е! А колко зверчета има, олеле! Сигурно никъде другаде няма толкова.
— Никъде — промърмори той. — Тук е Брокилон.
— Какво?
— Брокилон. Последното място.
— Не разбирам.
— Никой не разбира. Никой не иска да разбере.
V
— Свали превръзката, Гвинблейд. Вече може. Пристигнахме.
Браен стоеше, потънала до коленете в гъста мъгла.
— Дуен Канел — посочи тя.
Дуен Канел, Мястото на Дъба. Сърцето на Брокилон.
Гералт беше идвал вече два пъти тук. Но не беше разказвал на никого за това. Никой не би повярвал.
Котловина, затворена от короните на огромни зелени дървета. Къпеща се в мъгла и изпарения, надигащи се от земята, от скалите, от горещите извори. Котловината…
Медальонът на шията му леко потрепна.
Котловината, къпеща се в мъгла. Дуен Канел. Сърцето на Брокилон.
Браен вдигна глава и намести колчана на гърба си.
— Да вървим. Дай ръка, малката.
Отначало котловината изглеждаше мъртва. Изоставена.
Не за дълго. Скоро се разнесе гръмко модулирано свистене, и по едва забележимата стълбичка от папрат, обхващаща спираловидно близкото стебло, ловко се спусна стройна тъмнокоса дриада, облечена като всички останали — с петниста маскировъчна дреха.
— Cead. Braenn.
— Cead, Sirssa. Va’n vort meath Eithne a?
— Neen, aefder — отговори тъмнокосата, като огледа бързо вещера. — Ess’ ae’n Sidh?
Тя се усмихна и белите й зъби блеснаха. Беше необикновено красива. Дори по човешките мерки. Гералт се почувства неуверено и глупаво, защото съзнаваше, че дриадата го оценява без никакво притеснение.