Тя се отдръпна засмяна.
— Може и да се съглася. А може би не.
Кон не знаеше какво да каже, но очите му се присвиха.
— Вече си ядосан — весело подхвърли Ариан и го погали по лицето.
Той се опита да я сграбчи, но тя се извъртя и изтича при другите момичета.
Седнал в короната на дървото, Кон си спомни как се сгорещи, когато докосна кожата на бедрото ѝ. И се смути.
Някакво движение на юг привлече вниманието му. Товарни коне слизаха по далечния склон. Сърцето му прескочи от радост. Бануин се връщаше!
Побърза да се смъкне на земята и тръгна към къщата на търговеца. Чу тропота на копита по последния дървен мост преди къщата и поздрави отдалече Бануин. Търговецът го видя и се усмихна приветливо. Изглеждаше дребничък и в късата му черна коса вече имаше сребърни нишки. Кон знаеше, че Бануин остарява — наближаваше петдесетте. Но още беше силен и жилав. Чужденеца слезе от коня си. Петнайсетгодишното момче вече стърчеше цяла педя над него.
— Как е животът, Конавар? — подвикна Бануин.
— Баниас тол вар — отговори Кон и търговецът плесна с ръце.
— Много добре. Значи помниш.
— Аз не забравям нищо — отговори сериозно младежът. — Радвам се да те видя отново. Нека ти помогна с разтоварването. После ще ми разкажеш за пътешествията си, ако искаш.
Бануин отвори вратата на склада и двамата с Конавар свалиха големите дисаги и ги внесоха вътре. После вкараха конете в широката оградена поляна.
Като всички къщи на риганте и домът на търговеца беше построен изцяло от дърво. Но той бе подредил мозайка от плоски камъни на пода в голямата стая, където имаше само три дивана, но не и столове. Стаята беше чиста и проветрена, не се виждаше прах.
— Виждам, че си се грижил за моята къща. Благодаря ти — каза Бануин.
— Ще донеса храна — предложи момчето и тръгна към вратата.
Търговецът понечи да го спре, но момчето вече тичаше през полето към своя дом, отдалечен на поне петстотин крачки. Върна се с торба, в която имаше голямо парче пай с месо, няколко ябълки, кръгло парче сирене, увито в тънък плат, самун пресен хляб и глинено гърненце с осолено масло.
След като се заситиха, Бануин запали две лампи и се изтегна на дивана.
— Ето какво ми липсва от моята родина — топла ароматна вана в края на пътуването. Всяко селище като това тук има обществена баня, а и в много от къщите има отделни помещения за къпане.
— Хората от твоя народ често ли се къпят?
— Всеки ден.
— Защо? Толкова ли смърдят?
— Ако не се къпят, вонят гнусно.
— Колко жалко.
Бануин прихна.
— Всъщност има нещо странно. Колкото повече се къпеш, толкова повече се нуждаеш от това. За последен път се изкъпах в Тургония преди два месеца и се чувствах превъзходно. После потеглих насам. След три дни се вмирисах. След десетина дни сам не можех да понасям вонята си. А после вонята отслабна и изчезна.
Той се надигна, свали куртката си и я остави на отсрещния диван. Конавар видя избилата кръв по превръзката на ръката му.
— Как те раниха?
— Преди четири дни ме спряха грабители. Трима нехранимайковци от племето норвии. Единият успя да ме одраска с ножа си.
— Ти уби ли ги?
— Не ги убих, кръвожаден млад дивако. Счупих ръката на онзи с ножа. И те избягаха.
— А трябваше да ги убиеш. Може да те причакат на пътя и през пролетта.
— Ако ми се изпречат отново, може би ще последвам съвета ти. Сега ми разкажи какво се е случило в Трите потока.
— Брефар победи в надбягването по случай най-дългия ден преди две седмици. Няма по-щастлив момък от него из нашите земи. Перчи се като петле.
— А ти?
— Аз бях втори.
Бануин се облегна и го погледна внимателно. По лукавия блясък в очите му позна, че това не е цялата история.
— А какво стана с Гованан? Мислех, че е най-добрият бегач сред вас.
— И той си го мислеше — ухили се палаво момчето. — Но вятърът май беше завъртял един от указателите за надбягването. Гованан и онези след него кривнали към едно блато. Той обаче не се отказа и пристигна трети в селото. Ариан казва, че почти цяла вечер махал пиявици от задника си. Може би догодина ще му провърви повече.
— Защо ли не ми се вярва, че вятърът е завъртял указателя? — подметна търговецът.
Кон се разсмя.
— Защото си много недоверчив, Чужденецо. Също като Гованан.
— Такъв съм си — съгласи се Бануин. — И като спомена Ариан… Още ли си решен да се ожениш за нея?
— Да, тя е най-прекрасното момиче. Обичам я с цялото си сърце.
— И ще се сродиш с Гованан — напомни търговецът.
— Е, да, той е едно от червейчетата в ябълката. Баща ѝ е другото. Но любовта побеждава, Чужденецо. Жените от риганте са свободни сами да избират съпруга си. Ти ще танцуваш ли на моята сватба?