Накрая седяха на леглото и пийваха ябълково вино.
— Не виждам на какво друго да те науча, Конавар — каза му Ериата. — Ти беше прав за своята схватливост. И жена ти ще бъде много доволна. Коя е късметлийката?
— Ариан — дъщерята на ковача. Познаваш я. Има коса като злато и лице на богиня.
— Да, познавам я. Истинска хубавица.
Ериата стана и облече бледосинята си рокля. Кон долови промяната в настроението ѝ.
— Какво има?
— Нищо — каза Земната жена. — Но стана късно и е време да си вървиш.
— Да не казах нещо лошо?
И той се надигна и посегна към дрехите си.
— Глупавичкият ми — погали го тя по лицето, — нито каза, нито направи нещо, с което да ме обидиш. Напротив. Прибери се вкъщи и ме остави да си почина. Ти ми изцеди силите и имам нужда от сън.
Кон се облече и целуна ръката ѝ.
— Никога няма да забравя тази нощ.
— И аз. Хайде, тръгвай.
Чак когато тръгна към дома си под дъждеца, той си спомни, че не ѝ бе дал монетата. Върна се бавно към колибата и тъкмо да потропа на вратата, чу плача ѝ в тъмнината вътре. Жални звуци, които му подсказаха, че не може да ѝ се натрапва сега. Извади безшумно три сребърни монети от кесията и ги остави пред вратата.
Вдигна качулката на наметалото и се запъти към дома си.
Лятото отминаваше, зърното бе ожънато, овършано и прибрано в хамбарите, а младежите отиваха с по-възрастните в горите над селото, за да съберат достатъчно дърва за огрев през зимата. По-малките момчета мъкнеха дълги платнени чували с клони за подпалки. Няколко групи избираха дървета и ги подхващаха с брадви и триони. Имаше достатъчно изсъхнали стволове, затова първо отсичаха тях, после почистваха клоните. След това юношите ги режеха с триони на удобни парчета, които можеха да търкалят надолу по склона.
Конавар и Брефар стояха от двете страни на повален дънер и работеха усърдно с дълъг четири стъпки трион с две дръжки. По голите им загорели гърбове се стичаше пот, а назъбеното острие се впиваше все по-дълбоко в дънера. Брефар беше увил със стар парцал дясната си длан, цялата в мехури. Платът пак се просмукваше с кръв. По-млад от Конавар само с година, той беше по-нисък с цяла глава и поне десетина килограма по-лек. Изглеждаше, че природата си е направила жестока шега с боеца Руатан. Синът на стройния Варакон с всеки ден приличаше все повече на Руатан, висок и як, вече известен с неизчерпаемата си жизненост и сила, а собственият му син имаше леки тънки кости и си оставаше кльощав.
Тези мисли неведнъж ставаха източник на срам за Брефар, който беше по-бърз бегач от всички риганте и стреляше с лък не по-зле от повечето мъже, но още не можеше да размахва с лекота бронзов меч или да събори теле на земята. Кожата му беше мека и колкото и да се трудеше, по дланите му не оставаха мазоли. Щом хванеше за по-дълго дръжката на медния трион, ръцете му кървяха.
Двамата бяха започнали от ранно утро и когато наближи пладне, оставиха триона и седнаха под един клонест дъб да се нахранят. В синьото небе само тук-там имаше облаци, хвърлящи сянка в зелената долина, но над върховете на Друаг се трупаха по-тъмни облаци и може би в късния следобед щеше да завали.
Братята се заситиха с хляб и мед и пиха студена вода от извора под близката скала.
— Днес не се чува и една дума от тебе — каза Конавар и изсипа чаша вода върху сплъстената си от пот червено-златна коса.
Брефар помълча още малко, а когато отвори уста, не поглеждаше Кон в очите.
— Мисля си, че ти е по-приятно да говориш с Чужденеца, отколкото с мен.
Успя да изненада Кон. Брефар никога не се оплакваше и отбягваше излишни прояви на чувства. Сега разбра защо по-малкият му брат странеше от него през последните седмици.
— Извинявай, Крило. С тебе сме братя и те обичам безмерно, но Бануин знае толкова много за света. А аз искам да науча повече.
— И на какво толкова може да те научи? — недоволно промърмори по-малкият. — Учим се да обработваме земята, да яздим, да стреляме с лък, да се бием. Учим славните песни на риганте. Какво друго ни е нужно?
Кон сдъвка последния залък и облиза меда от пръстите си.
— Знаеш ли какво е „войник“?
— Войник ли? Не.
— Мъж, който се сражава през цялата година.
— Значи е слабоумен — отсъди Брефар. — Кой работи в неговото стопанство, докато той се бие? Кой събира реколтата и храни добитъка?
— Той няма стопанство. Плащат му със злато да се сражава във войните. И щом няма стопанство, не е нужно да прибира реколтата. Народът на Бануин има цели армии от войници.