Брефар се засмя.
— Каква ли скука ги мъчи зиме, когато всичките им врагове са си по домовете.
Кон врътна глава.
— Враговете им нямат домове. Защото войниците ги преследват и убиват, за да завладеят земите им.
— Това е тъпо — изсумтя Брефар. — Какво ще ги правят тези земи, щом са толкова отдалечени от техните?
— Бануин казва, че принуждават онези, които са оставили живи, да плащат някакъв налог на завоевателите. Със злато, зърно, дърво или добитък.
— И в това не виждам смисъл — възрази по-малкият брат. — Не можеш да изядеш повече, отколкото побира коремът ти. А добитъкът има нужда от обширни пасища. Ако някой предложи на татко да му подари още хиляда говеда, той ще откаже. Няма да стигнат ливадите за тях.
Кон се подсмихна.
— Доста е объркано и самият аз още не го разбирам докрай. Но тези армии от войници настъпват в нечии земи и ги превземат. После изпращат плячката в каменните градове, където живеят техните владетели. С нея събират още армии от войници и завоюват още земи. Там строят нови градове, свързани с широки каменни пътища.
— Каменни пътища ли? Пробутваш ми залъгалки.
— Не. Бануин казва, че в земите отвъд морето вече имало каменен път, който продължава цели сто мили. Строят и каменни мостове над реките.
— Изобщо не му вярвам — присмехулно каза Брефар. — Кой луд ще се захване да прави каменни пътища? И защо?
— За да се движат по-бързо армиите и каруците.
— Кон, той май те прави на глупак. — Брефар завъртя глава и стана. — Хайде да си свършим работата.
— Боли ли те ръката?
— Боли ме, но ще ми олекне, след като приключим.
Кон обгърна с ръка не много широките му рамене.
— Крило, ти си ми и брат, и най-добрият приятел. Няма да позволя нищо да ни отчужди.
Брефар се усмихна невесело. Бануин бе потеглил на юг както всяка година и чак сега Кон пак бе започнал да си говори с него. Отдръпна се от брат си и хвана своя край на триона. И работата не можеше да го отърве от унинието. Последните години бяха мъчителни за него, докато виждаха как баща им става все по-мрачен, а майка им — все по-затворена в себе си. Кон все киснеше при Чужденеца и на Брефар му се струваше, че е останал съвсем сам. Особено след победата в надбягването. Гованан и неговите приятели вече не му продумваха.
Рязаха дънери още два часа и Брефар остана без сили. Усещаше ръцете си така, сякаш някой ги е удрял с пръчка. Раменете му смъдяха от преумора. Никой друг от младежите не бе спрял да работи и Брефар упорстваше много по-дълго, отколкото можеше да си позволи. Накрая пусна триона засрамен. Кон избърса потта от челото си и прекрачи дънера.
— Седни да ти разтрия раменете.
— Чувствам се толкова тъпо… — смънка Брефар.
— Празни приказки. Повечето момчета с твоя ръст и сили събират съчки. Ти вършиш работа на мъж, и то добре.
Пръстите на Кон докоснаха раменете му и Брефар се напрегна в очакване на по-силна болка, но якият голям брат внимаваше, докато размачкваше мускулите му.
Започна да ръси дъждец и всички спряха работа. Брефар се поддаде на досадата. Ако беше издържал още малко, никой нямаше да види как се е изложил.
Видя, че момичетата от селото се катерят по склона към тях, понесли ракитови кошници с храна и стомни с ябълков сок. Пръстите на Кон съвсем забавиха движенията си. Брефар го погледна. Брат му зяпаше момичетата. Очите на Брефар не бяха зорки, не успяваше да види добре лицата им.
— И тя ли идва?
— Да, идва — отвърна Кон и седна до него.
Скоро и Брефар позна Ариан, която си говореше със своята тъмнокоса сестра Гуидия, двете се смееха. Дъждът спря, слънцето се показа между облаците. Русата коса на Ариан блесна като злато. Същинска магия.
— Толкова е красива… — промълви Кон.
Някои момичета отидоха при братята си, други — при момчетата, които харесваха. Останалите спряха по средата на поляната и сложиха кошниците на тревата. Погледът на Ариан само се плъзна по двамата братя и Кон се оплака:
— Още се прави, че не ме вижда.
— А защо се държи така?
— Трябваше да се видим преди три дни, но Големия мъж чу за вълчи следи по ливадите нагоре и отидохме да проверим. Закъснях само с час, но тя вече не ме чакаше. Оттогава ме отбягва.
— Няма ли да си вземем храна? — припряно попита Брефар, понеже се почувства неловко.
— Не съм гладен.
Кон се надигна и отиде към потока. Щом се отдалечи, Ариан и Гуидия дойдоха при Брефар. Гуидия седна на дънера и подхвърли:
— Ръката ти кърви.
— Ще мине.
Някаква сянка се плъзна устремно по поляната. Брефар вдигна глава и зърна гарван. Птицата разпери криле, забави полета си и кацна на един висок клон.