— Не…
— Значи не… Те са знаели какво си мислиш, все едно си говорил гръмко. Сидите са своенравни твари. Убиват без жал, често изтезават страшно жертвите си. И все пак оставят едно глупаво дете да живее, защото спасява едно сърне от трънаците. И дори го възнаграждават. — Върна му ножа с въздишка. — Върви си у дома, Конавар, и помисли за всичко, което ти казах.
Всички казваха, че Риамфада е щастливо момче, винаги усмихнато, макар и недъгаво. Жените харесваха брошките и гривните, които изработваше. Мъжете се възхищаваха на дръжките за мечове и токите за колани, излети от бронз, а понякога и от сребро. Баща му — майсторът на метали Гариафа, много се гордееше със сина си и все го хвалеше. А това показваше, че е почтен човек, защото малцина на негово място щяха да са толкова щедри на добри думи за сина, който ги е надминал в занаята.
Докато навърши седемнайсет, Риамфада направи семейството си ако не богато, то поне заможно. Бануин Чужденеца занесе негови изделия в земите отвъд морето и ги продаде на цени, които си оставаха невъобразими за Риамфада. Тези печалби вече му даваха възможност да прави по някоя дреболия и от злато.
Момчето се бе появило на този свят през Недъгавата година, когато две трети от бебетата на племето риганте се родиха парализирани или бездиханни. Според обичая сакатите новородени бяха занесени на един хълм, за да умрат през нощта. Единствен Риамфада остана жив.
Майка му Уиока отиде при него преди изгрев, сгря го с тялото си и го накърми. Всички смятаха, че си е изгубила ума. Тя не слушаше приказките им. Целият съвет на старейшините се събра да обсъди нейната постъпка, повикаха и Гариафа. Оплешивяващият майстор защити пред тях правото на своята съпруга да нахрани детето си.
— Оставихме го в ръцете на боговете, но те не взеха живота му. Сега този живот ѝ принадлежи.
— И с какво ще допринесе за добруването на риганте? — попита Дългия леърд.
— Със същото като мен — отвърна Гариафа. — Не са ми нужни крака, за да правя брошки.
По решение на съвета Дългия леърд помоли Ворна за прорицание. Тя отказа.
— Можеш да искаш това от мен само ако народът ни е застрашен. Това мъниче не е заплаха за никого.
Споровете на старейшините се проточиха и през нощта. Никога не се бе случвало дете с толкова тежък недъг да бъде оставено живо, не можеха да се позоват на традицията. Накрая, когато Риамфада посрещаше втората зора в живота си, те отсъдиха с единайсет гласа срещу десет, че Уиока има право да отгледа сина си.
На шест Риамфада вече проявяваше забележителни умения с орнаменти от восък и калъпи за отливки. Имаше остро зрение, сръчни пръсти и вдъхновение, на което баща му можеше само да завижда благородно. На десет Риамфада измисляше сложни фигури и създаваше прекрасни брошки. Всеки ден Гариафа го отнасяше в работилницата и го слагаше на стол с висока облегалка. Завиваше с вълнено одеяло закърнелите му безполезни крака, закрепяше с широк колан за стола мършавото му крехко тяло. И момчето се заемаше с работата си.
И както всички отбелязваха, Риамфада винаги беше щастлив.
Не беше вярно, разбира се. Рядко преживяваше истинска радост дори когато сътворяваше изящни накити, изтръгващи изумени възклицания от хората, които ги виждаха. Риамфада не харесваше кой знае колко нито едно от творенията си и в това беше отчасти същината на неговата смайваща дарба.
Ако някому хрумнеше да го попита кой е бил първият истински миг на щастие в живота му, щеше да разкаже за деня преди година, когато беше в хълмовете и се научи да плува във вира под водопада Ригуан.
Работеше както винаги, наведен над тезгяха, когато го покри нечия сянка. Обърна се към прозореца и видя плещесто момче със странни очи — едното златистокафяво, другото зелено.
— Аз съм Конавар — каза ненужно момчето.
Риамфада знаеше кой е той. В топлите дни Гариафа изнасяше сина си зад работилницата, за да хапнат на слънце, и той гледаше оттам игрите на момчетата от селото. Никой от тях не го доближаваше.
— Аз съм Риамфада. Какво искаш?
— Искаше ми се да те видя, защото всички говорят за тебе.
— Ето, видя ме.
Риамфада пак се наведе над тезгяха, потопи четката си в сместа и продължи да маже модела от восък.
— Какво правиш?
— Нанасям смес от кравешки лайна и глина върху восъка.
— Защо?
— За да изградя постепенно черупка около восъка. Когато стане достатъчно дебела, ще я опека. Восъкът ще се стопи и ще изтече, тогава ще имам калъп, в който вече ще мога да наливам разтопен бронз или сребро.