— Ясно. Като гледам, работата е бавна.
— Имам време.
Конавар постоя смълчан зад прозореца.
— Ще отида да поплувам под водопада.
— Добре. Надявам се да ти е забавно.
— Ти не искаш ли да дойдеш?
Риамфада му се усмихна престорено.
— Чудесно хрумване. Ти тръгвай, аз ще си довърша работата и ще те догоня.
— Не можеш да тичаш — сви рамене Конавар, без да се обиди на присмеха. — Но какво ти пречи да плуваш? Само трябва да се задържаш на повърхността и да движиш ръцете си. Аз пък съм силен. Мога да те нося до водопада.
— И защо? Защо искаш да направиш това за мен?
— Защо пък да не го направя?
— Не ме познаваш. Не сме приятели.
— Така си е, но как да се опознаем, ако не се заприказваме? Ела с мен. Научи се да плуваш.
— Май не искам.
— Мястото е прекрасно — слънчеви зайчета по водата, сребристи рибки, плачещи върби потапят клони във водата. Боиш ли се?
— Да — призна Риамфада.
— От какво?
— Страхувам се, че ще ми хареса. Страхувам се, че ще бъда щастлив там.
— Страхуваш се, че ще бъдеш щастлив ли?! — изненада се Конавар.
— Върви си. Остави ме на мира.
Но Конавар не си тръгна. Помълча отново и каза:
— Разбирам. Страхуваш се, че ще ми омръзне и повече няма да те нося на това място.
Риамфада също се изненада.
— Много си проницателен.
Гариафа, който ги слушаше от другия край на работилницата, дойде при тях.
— Защо не се съгласиш, синко? Той е прав — мястото е прекрасно.
Риамфада не каза нищо, а продължи да маже восъка. Гариафа застана до него и докосна рамото му.
— Чуй ме, момко. Аз вече бях на доста години, когато ти се роди. И никога не биха ми стигнали силите да те занеса при водопада. Съжалявам за това. Иди с него. Заради мен.
Измъченото от колебания момче изви глава към Конавар.
— Ти на колко години си? — попита неочаквано.
— Скоро ще навърша шестнайсет.
— И защо чак сега? Къде беше през тези шестнайсет години? Не знаеше ли, че съм тук?
— Знаех. Признавам си честно обаче, че не се сещах за тебе. Моля те да ми простиш. Миналата седмица отидох при водопада с моя брат Брефар. Той спомена за тебе и каза, че е лошо да не можеш да ходиш, но се питаше дали поне би могъл да плуваш. И оттогава все си мисля за това. Струва си да опитаме.
— Щом твоят брат е помислил за това, защо не е тук?
Конавар се ухили.
— Брат ми е мислителят в семейството. Купища сполучливи хрумвания. Как по-лесно да изчистим къщата, да ловим зайци или да укротяваме коне. Само че все се налага другите да прилагат каквото предлага той. Той винаги е зает с измислянето. Е, искаш ли да дойдеш?
— Да — кимна Риамфада. — Искам. Но има… някои неща, които трябва да знаеш. Нямам власт над червата и пикочния си мехур. Нося дебели платнени подложки, но се случва и през тях да протече.
Усещаше, че се изчервява, но беше по-добре да го каже сега, отколкото да се посрами после.
— Не се притеснявай — успокои го Конавар. — Уверявам те, не ме е грижа за това. Нося храна и вода, силен съм като бик. По-добре да тръгнем веднага. Слънцето се издигна и напича, водата е прохладна.
Не излъга за силата си. Пренесе ходом Риамфада на раменете си две мили, докато изкачи последния хълм преди водопада. И щом стъпи на по-равно място, затича. Младият майстор преживя вълнението да се носи бързо над земята за пръв път в живота си, да е нависоко, над главите и на най-едрите мъжаги.
Преди спускането Конавар забави крачка, стъпваше много предпазливо по склона към вира под водопада. Риамфада наистина не бе виждал нищо по-красиво — стотици стъпки прозрачна синкава вода, разпенена само под тежките струи, падащи отгоре. Отсреща върбите потапяха клони във вира, над който прелитаха пъстри птички. Конавар го сложи да седне на тревата, опрял гръб в дебелия ствол на дърво. После смъкна ризата, панталона и ботушите си. Риамфада видя, че отзад по зелената му риза се е просмукала пикня.
— Няма страшно — засмя се Конавар. — Ще я изпера във вира. Сега да свалим дрехите и от тебе.
През следващите два часа Риамфада научи какво е радост без предели. Отначало се плашеше водата да не покрие главата му, но Конавар го придържаше и го съветваше да диша дълбоко.
— Въздухът в дробовете ще те задържа на повърхността. Когато искаш да издишаш, направи го бавно и равномерно, после вдишай бързо.
Накрая Риамфада се изтощи, но главата му бе замяна от щастие. Дори направи сам пет загребвания във водата. Изтласка се напред със свои сили, а Конавар плуваше до него.
Новият му приятел го изнесе от вира и седнаха под лъчите на клонящото на запад слънце, та топлият въздух да изсуши кожата им.