— Най-чудесният ден в живота ми… — сподели Риамфада. — Не бях прав. Дори да не дойда втори път тук, това ще е скъпоценен спомен.
— Ще дойдеш — зарече се Конавар. — Няма да е утре, защото ми се събира много работа. Но вдругиден, ако времето е хубаво, ще дойда да те взема.
— Не ме е еня за времето — завъртя глава Риамфада.
— Добре, ще дойда, та каквото ще да е времето.
Стигнаха до дома на Риамфада малко преди здрач. Гариафа и Уиока чакаха пред вратата, лицата им изопнати от тревога. Но усмивките им разцъфнаха тутакси, щом видяха колко весел е синът им.
— Плувах — похвали се той на баща си. — Наистина плувах, нали, Кон?
— Няма спор — потвърди неговият приятел.
Седмица след седмица Риамфада плуваше все по-уверено. Обръщаше се на гръб и стигаше сам до средата на вира. Болезнено схванатите мускули на раменете и гърба му се отпускаха полека след тези усилия, а с новата сила растеше и желанието му да засити глада си, дори напълня малко.
— Все едно нося конче — подсмихна се Конавар веднъж, когато се катереха към билото на последния хълм.
Риамфада забрави какво щеше да отговори, защото погледна надолу и видя във вира други момчета. Посърна.
— Върни ме вкъщи!
— Защо?
— Не искам никой друг да ме гледа.
Конавар го сложи на тревата и седна до него.
— Ти си мой приятел и по смелост можеш да се мериш с всеки друг. Ако искаш да се прибереш, ще те отнеса оттук. Но първо помисли.
— Не знаеш какво е да не си истински мъж. Не познаваш този срам.
— Прав си, приятелю, не знам. Знам обаче, че и двамата обичаме да плуваме, а в този вир има предостатъчно място.
Риамфада въздъхна.
— Смяташ, че се страхувам, нали?
— Мисля, че ти сам трябва да решиш — усмихна се Кон. — Не те съдя.
Риамфада се взря в очите му. Кон не казваше цялата истина. Щеше да бъде разочарован, ако трябваше да го върне веднага в селото. Риамфада въздъхна повторно. Какво е още един ден на унижение в живот, над който винаги тегне срамът?
— Да слезем тогава и да поплуваме — съгласи се той.
Конавар го вдигна, но не го сложи на раменете си, а го понесе на ръце. Щом доближиха вира, един от младежите излезе от водата и ги пресрещна. Беше висок, с хлътнали тъмни очи. Риамфада усети как Конавар се напрегна.
— Кой е? — прошепна младият майстор.
— Гованан, син на ковача.
Другите също излязоха от водата. Гованан спря пред двамата.
— Ти трябва да си Риамфада. Аз съм Гованан. Приятелите ме наричат Ван.
Протегна ръка и Риамфада я стисна. Синът на ковача го запозна и с другите момчета, после потръпна.
— Когато не си във водата, става студено. Ще си поприказваме още във вира.
Обърна се, изтича и скочи във водата. Приятелите му го последваха към водопада — засилваха се от стърчаща скала и се гмуркаха.
— Те ме поздравиха… — промълви Риамфада.
— Че защо не?
— Забелязах обаче, че не иска да говори с тебе.
— С него не сме приятели. Хайде да плуваме, днес не мога да остана дълго тук. С Крилото ще ловуваме. Мама каза, че има нужда от месо за поне шест пая, които ще приготви за Самиан.
— Аз не ям месо — призна Риамфада, когато седна на земята.
Кон се вторачи в него.
— Месото дава сила… особено телешкото.
— Може би. Но преди това едно животно трябва да умре в ужас и болка.
В смеха на Конавар нямаше презрение.
— Ти си чудак, приятелю. Трябвало е да станеш друид. Чувал съм, че и те се хранят само със зеленчуци. Затова са толкова кльощави.
Брефар вече се ядосваше. Денят щеше да свърши скоро, а никак не му се искаше да ловува сам, боеше се, че ще налети на вълци или планински лъвове, които ще му скочат изневиделица от храстите. Накрая видя Кон да тича откъм селото.
— Защо се забави толкова?
Кон му се ухили.
— Толкова ли нямаш търпение да повалиш нещо, Крило?
— Мама казва, че иска поне дузина гълъби и колкото се може повече зайци.
Кон приклекна и погали черната хрътка Кейвъл. Тя вдигна глава и отърка муцуна в дланта му, после го близна по лицето.
— Лъка или прашката искаш? — попита Кон брат си.
— Все ми е едно. И с двете съм по-точен от тебе.
— Ставаш наперен, братко. Радвам се. Аз ще взема лъка. С Кейвъл ще подплашим малко зайци.
Когато светлината избледня и се запътиха към дома си, носеха три заека и пет горски гълъба. Не беше улов, на какъвто се надяваше Брефар, но Мерия нямаше да е недоволна. Стъпиха на първия мост и иззад един хамбар до ушите им стигна гърлен смях. Брефар се наежи. Знаеше добре чий е този смях. И познаваше достатъчно добре Ариан, за да разбере, че е в компанията на мъж. Този смях беше само за нейните ухажори.