— Обичам те.
Най-хубавите думи, които бе чувал. Погледът му се замъгли. Не можеше да продума, само я целуна, легна на хълбок и я притисна в прегръдката си. Златистата ѝ коса се разпиля по рамото му. Той я погали по бедрото.
— Твой съм завинаги.
— Повече няма да се плаша — промълви Ариан.
Думите прозвучаха някак неуместно, Кон не ги разбираше, но долови облекчението ѝ и не пожела да разпитва.
А ето че лежеше в стаята, която делеше с Брефар, и не можеше да откъсне мислите си от думите на по-малкия си брат.
„Тя е леконравна. Не можеш ли да го проумееш?“
Можеше, разбира се. Спомняше си твърде добре смеха ѝ, когато тя стоеше в мрака до Каста. Това не стигаше да го разтревожи, но как би могъл да забрави отчуждената ѝ, вглъбена в себе си страст? В онези мигове не се бе замислил, кръвта бучеше в ушите му, сетивата поглъщаха цялото му внимание. Но сега си казваше, че Ариан май не знаеше с кого се люби преди първия си оргазъм. Чак след това започна да го вижда истински.
Потисна съмненията и се застави да мисли само за великото откровение на тази нощ. Тя му бе казала, че го обича.
И след броени дни щеше да стане негова съпруга, майка на децата му, единствената и вечна любов в неговия живот.
Утрото на следващия ден беше ясно, светло и студено. Руатан спря коня си на хълма северно от селото и се загледа начумерено към ливадите, където пасяха стадата му. Тук бяха събрани около шестстотин планински говеда с остри рога и дълга козина. Северният повей беше мразовит. Руатан настръхна, защото бе оставил наметалото си в къщата и носеше само синя туника и тънък панталон. Погледна небето. Сивееше тежко и той се опасяваше, че предвещава дълга сурова зима.
До празника Самиан оставаха дванайсет дни. Той смуши коня с пети и тръгна бавно през стадото; понякога се навеждаше да намаца със синя боя гърбовете на някои крави и бичета. Продължаващият осем дни празник беше време на веселие за риганте. Тази година всички щяха да се съберат тъкмо в Трите потока. Щяха да разпънат стотици шатри — очакваха в селото да дойдат поне девет хиляди души.
Но умът на Руатан не се отплесваше към пиршествата и танците. Той отглеждаше добитък и за него зимата беше време не само на опасности, несгоди и борба за оцеляване, но и на загуби. Само най-коравите и издръжливите сред разплодните говеда щяха да оцелеят. Безмилостният студ щеше да убие някои, падания и счупени крака щяха да погубят други. Щяха да се промъкват вълци и големи диви котки, понякога дори мечки, събудили се от зимен сън.
Изборът на кои животни да даде шанс винаги беше труден. Както и клането на отхвърлените, за да нахрани с месото им пируващите. Топна ръка в кофата, окачена на седлото, и доближи Баньоа. Грижеше се за нея от малка, когато планинска лъвица уби майка ѝ, и тя стана чудесна плодовита крава. Но вече беше на осем години и през последните две от тях не се телеше. Наведе се и намаза със синьо широкия ѝ гръб.
До нея беше старият бик Мента. Можеше ли да оцелее въпреки студовете, вълците и лъвовете? А напролет би ли надделял над младите бикове, за да умножи здравите телета в стадото?
Арбонакаст, старшият от пастирите, яздеше до него. Не казваше нищо.
— Е? — подкани го Руатан, когато мълчанието се проточи.
Арбонакаст виждаше, че господарят му гледа Мента. Вдигна рамене.
— Ако питаш мен, бих му дал шанс.
— От привързаност ли го казваш?
— Отчасти. Но той си е великолепен бик. И е неуморим.
Старият Мента сякаш ги чу и вдигна огромната си глава. Дългите почти седем стъпки рога със зловещо остри извити върхове лъщяха под бледото слънце. Руатан въздъхна.
— Арбон, той няма да живее вечно.
— Това важи за всекиго — отвърна пастирът.
Руатан го изгледа. Арбонакаст беше нисък и жилав, с прошарена черна коса и рошави вежди над сивите очи. Цялото му лице беше осеяно с тънки бръчки — карта, бележеща петдесет години на лишения и трудности. Издължено решително лице. Руатан се доверяваше на старшия пастир както на никой друг.
— Значи ще му дадем още една зима. Но дори да оцелее, ако по-млад бик му отнеме стадото, отива на шиша над празничното огнище.