— Като гледам, лоша зима се задава — каза само Арбонакаст, завъртя коня си и се скри зад хълма.
Руатан се запъти към къщата си. Лоша щеше да е зимата, разбира се. Както беше лоша пролет, лошо лято, лоша есен. Какво добро можеше да има без Мерия? Още я виждаше всеки ден, гледаше я как отива към потока или седи на слънце в двора. Но не бе говорил с нея от три години. Грижеше се в предишния му дом винаги да има храна, а и пари, когато се случеше да минат през ръцете му. Разговаряше често със синовете си. Повечето нощи обаче сънуваше майка им. Отново бяха заедно, лежеше до нея на огряна от слънцето ливада, галеше косата ѝ и се взираше в зелените ѝ очи. После се събуждаше с пъшкане, когато истината го пронизваше в сърцето със студеното си острие.
Не споделяше с никого мъката си и се опитваше да живее както обикновено.
Но без радост не беше възможно животът му да остане същият и скоро почти всички жители на Трите потока разбраха, че Руатан се е променил. Не се чуваха грубоватите му добродушни шеги, изчезна обаянието му. Виждаха неспокоен, сприхав и враждебен мъж.
През пролетта Руатан с петима други от селото пресрещна неколцина мъже от племето панони, които се промъкваха да крадат добитък. В краткия сблъсък уби двама от тях. Не се случваше често някой да умре при такива нападения. А и повечето пъти нещастието се дължеше на случайност — тромаво падане от коня или стъпкване с копита. В онзи ден обаче Руатан препусна срещу тях, размахал железния си меч. Двама мъртъвци се стовариха на земята, преди останалите да се опомнят. Оцелелите крадци захвърлиха оръжията си.
Руатан ги доближи с пламнали от бяс очи. Арбонакаст му се изпречи с коня си.
— Мисля, че им стига толкова — каза на господаря си.
За миг другите мъже от риганте си помислиха, че Руатан ще съсече своя пастир, но той дръпна юздите на коня си и се върна в Трите потока. Не споменаваше пред никого за това, но често мислеше за двамата убити. Те бяха младоци, тръгнали на първия си набег. Вярваха, че така стават мъже. Не очакваха животът им да свърши. Руатан тънеше в угризения. Можеше, а и трябваше да ги събори от седлата с плоското на меча. И сега също се сети за тях, докато доближаваше къщата си. Свали седлото на коня и го пусна в ограждението.
Копита на препускащ кон изтропаха по източния мост. Идваше друг пастир — Каста, син на Арбон. А уж трябваше да събере говедата по южните възвишения. Младежът спря рязко до него.
— Какво става, момче? — попита Руатан.
— Настървен мечок, господарю. Нападнал три деца до село на норвиите. Убил две и отнесъл третото. Хората го подгонили и разправят, че го ранили. Видели го обаче да тръгва на запад през гората.
— Напъдили са го към нашите земи, но не им е стискало да го довършат.
— Така излиза, господарю. И казват, че е огромен — по-голям не били виждали.
— А къде са го приклещили за последно?
— На шест мили от водопада Ригуан.
Страх се надигна в душата на Руатан. Момчетата му бяха отишли да плуват във вира.
— Събери мъжете! — заповяда той на Каста. — Вземете копия и въжета.
Втурна се в къщата, препаса железния си меч и грабна ловното копие.
5.
Риамфада вече мръзнеше, но не му се излизаше от вира. Знаеше, че няма да плува повече тази година, защото зимата напираше и по върховете на хълмовете вече прехвърчаха снежинки. Полежа на гръб във водата, после се обърна да гледа искрящите отблясъци на следобедното слънце. Вдясно от водопада се появи дъга. Риамфада се захласна. После разръфан облак закри слънцето и дъгата угасна. „Ех, ако можех да сътворя нещо с такива цветове…“ Гласът на Гованан се разнесе отвисоко. Риамфада погледна нагоре — синът на ковача скочи от ръба и се гмурна ловко във вира. Подаде се на повърхността, изтръска водата от дългата си коса, доближи го и попита:
— Стига ли ти, рибке?
— Още мъничко — помоли Риамфада.
— Устните ти посиняват. Май ти е време да си на сухо.
Гованан погледна към брега, където Конавар и Брефар бяха напалили малък огън. Още трима младежи седяха около пламъците. Риамфада не беше доволен, че завариха Галанис и братята му при водопада. Винаги го зяпаха и все подхващаха приказки за сакатите му крака. Живееха отскоро в селото — баща им се бе преместил от юг да работи за Руатан.
Загреба неохотно към брега, Гованан плуваше наблизо. Щом стигнаха до плитчините, синът на ковача го взе на ръце и го занесе при огъня. Кон избърса краката му и го уви в топло наметало.
— Зимата ще е студена.
— И дълга — добави Риамфада тъжно.
Гованан се разтърка с кърпа, облече се и отиде да мята камъчета във водата. Конавар също се замъкна натам и напълни шепата си с камъчета. Съперничеството започна незабавно — състезаваха се чие камъче ще скочи най-много пъти по водата. Брефар седна до Риамфада и каза: