— За тези двамата всичко опира до мерене на силите.
Риамфада потрепери и Брефар побърза да му помогне с обличането, после добави начупени клони в огъня.
— Може да ти е наложено заклинание — изтърси дългурестият червенокос Галанис с бледото лице, надупчено от шарка.
— Заклинание ли? Това пък защо ти хрумна? — попита Риамфада унило.
— С братята ми се питаме дали сидите са проклели краката ти.
Другите двама — Барис и Гетенан — също го зяпаха.
— Не ми се вярва някой да ме е проклел — възрази Риамфада. — През онази година е имало много недъгави бебета. Всички умрели. Ворна казва, че някаква болест плъзнала по майките.
— Аз пък предпочитам да умра, вместо да съм сакат — натърти Барис.
— Затваряй си устата! — наежи се Брефар. — Стига си дрънкал глупости.
— Истина е — настоя зачервеният Барис.
— За тебе може и да е — каза Риамфада. — Защото ходиш и тичаш, откакто се помниш. Да загубиш краката си ще е същински ужас за тебе. Но моите винаги са били безполезни, затова съм свикнал.
— Каква е изненадата, която ни обеща? — намеси се Брефар, за да прекъсне този разговор.
Риамфада се усмихна и повика Конавар и Гованан. Двамата прекъснаха състезанието.
— Едно от моите отскочи седем пъти! — похвали се Ван. — Два отскока повече от неговите.
— Ти намери най-плоското камъче — промърмори Конавар.
Щом седнаха около огъня, Риамфада свали кесията от колана си и я сложи в скута си.
— Донесох подаръци за вас тримата. Вие бяхте много добри с мен и искам да ви благодаря. Дано не се обидите, че са дреболии.
Разхлаби връвта на кесията и извади брошка за наметало от лъскав бронз — скачащ елен със сребърни резки и извивки по него. Даде я на Гованан, който промълви:
— Какво вълшебство… Не съм виждал по-красиво нещо.
Втората брошка беше миниатюрно копие на плетен щит, направено изкусно от сребърна тел. Брефар я взе и я загледа. Накрая Риамфада даде на Конавар неговата брошка за наметало — бронзово сърне, оплело се в сребърни трънливи храсти и обрамчено с ярко злато.
— Не знам какво да кажа… — смънка Конавар.
— Тогава ще го кажа и от твое име, братко — обади се Брефар. — Благодарим ти, рибке. Чудесни подаръци.
— Значи за нас няма, а? — изсумтя Галанис. — Не знаех, че носенето на сакати се заплаща толкова щедро.
— Мери си приказките — избухна Гованан, — да не си носиш зъбите на огърлица!
— В нашия роден край да говориш прямо се смята за добродетел — наежи се и Галанис.
— Има разлика между прямотата и грубостта — каза му Брефар.
— И е най-добре да я научите, ако искате да сте добре дошли сред нас. Например не си спомням някой от нас да ви е натяквал, че не сме виждали по-грозни муцуни от вашите. По твоето лице, Галанис, сякаш се е трудил кълвач. Но във вашия роден край сигурно и такава обида щеше да мине за прямота.
Тримата братя побързаха да се махнат от огъня и тръгнаха към селото. Останалите се смълчаха смутено. Риамфада като че беше обезсърчен. Кон се наведе към него и го потупа по рамото.
— Благодаря ти — каза му тихо. — Нямаше нужда да ни възнаграждаваш. Ти си наш приятел и ние се радваме, когато си с нас.
— Не е награда — възрази Риамфада. — Само се опитах да ви покажа колко ценя вашата дружба. Вие ме дарихте с щастие, каквото не можете да си представите. Харесвате ли си подаръците?
— Никой не ми е подарявал нещо по-хубаво — увери го Гованан. — За мен това е безценен дар, рибке.
Слънцето се бе спуснало. Гованан заля жаравата с вода, Конавар вдигна Риамфада на раменете си за дългото носене до дома му.
На тръгване от водопада чуха писък в далечината.
— Това пък какво беше? — прошепна Брефар.
Звукът сякаш увисна във въздуха. Продължиха нагоре между дърветата и скоро излязоха на открито. На тревата лежеше изкормен труп със съдрано лице. Кървави петна обагряха тревата като макове. Конавар остави внимателно Риамфада на земята и извади сребристия си нож. По дрехите познаха, че е загинал Галанис.
— Мечка — процеди Гованан. — И то грамадна.
И той извади ножа си. Брефар нямаше оръжие, гледаше втрещен обезобразеното тяло.
— Другите сигурно са побягнали — предположи Гованан. — Качили са се на дърво, знам ли.
Риамфада оглеждаше гората. От дебрите ѝ се чу друг писък, който внезапно секна. Откъм дърветата повя ветрец.