— Жив е. На косъм — промърмори синът на ковача.
— Коя е тази жена?
— Вещицата Ворна. Носят го в нейната пещера.
— Поговори с Брефар — примоли се Риамфада.
Гованан издиша тежко.
— И какво да му кажа?
Седяха така повече от час. Докато мъжете се върнат от пещерата, притъмня и застудя. Другите конници бяха намерили труповете на Галанис и неговите братя, понесоха ги увити в наметала към селото.
Руатан дойде при двамата младежи и попита:
— Какво се случи?
— Аз съм виновен — каза Риамфада.
Якият боец приклекна до него.
— Как тъй си виновен?
— Конавар ме носеше и не можеше да избяга от мечока, обаче отказа да ме остави. Изпречи се пред мечока с нож в ръка и го нападна. Гованан му помогна. — Сълзи потекоха по лицето му. — Молех го да ме пусне на земята и да бяга. Той ми е приятел, не исках да го сполети зло.
— Конавар е мой син — задавено изрече Руатан. — Той не би изоставил приятел в беда. Казваш, че Гованан му помогна срещу мечока?
— Да. Скочи върху мечока и го намушка във врата.
Руатан се вгледа в сина на ковача.
— Двамата не бяхте първи приятели. Но ти си рискувал живота си заради него. Няма да забравя това. Може да съм се карал с баща ти, но имаш моята дружба до последния ми дъх.
— Баща ми е добър човек — каза Гованан, — но и той като мен понякога пуска устата си в галоп, преди умът да се е настанил на седлото. Как е Кон?
— Умира… — изхриптя Руатан, после се овладя. — Лявото му рамо и ръката са разкъсани така, че няма да заздравеят. Единият му бял дроб е пробит. Вещицата обеща да направи всичко по силите си, за да го спаси. Но трябваше да го оставим при нея. Не искаше да чуе молбите ми да седя до него. Тя каза, че така ще преча на заклинанията, които трябва да наложи на Кон.
— Много съжалявам — умърлушено каза Гованан.
Руатан кимна и се постара гласът му да не пресеква.
— Трябва да се гордееш със себе си, момко. Днес редом със сина ми ти се изправи срещу страшен враг. Повярвай ми, това те е променило. Вече не си само най-големият син на ковача. Вече си мъж. И нещо по-важно — ти си герой. — Боецът си пое дъх и опря коляно пред Риамфада. — Не се обвинявай за нищо. Дори ако не те носеха, нямаше да надбягат мечока. Има различни герои. Някои не се сражават. Когато си помолил Кон да те остави, за да се спаси, ти си бил готов да се пожертваш за него. Разбираш ме, нали? И ти трябва да се гордееш със себе си. А сега е време да те отнеса в дома ти.
Когато чу доближаващите пещерата коне, Ворна беше на края на силите си. Знаеше, че ще дойдат. Не ѝ бяха нужни дарбите на вещица, за да се сети, че майката не би понесла да е далеч от сина си, когато животът му се крепи на тънка нишка. По-рано бе видяла и страданието, изписано на лицето на мъжа. И той нямаше да стои настрана. Стана от стола до постелята на Конавар, взе жезъла си и излезе в нощта. Руатан и Мерия бяха слезли от конете и вървяха към пещерата.
„Каква прекрасна двойка са…“ Високият могъщ воин и гордата жена до него. Взря се в лицата им и веднага видя непреклонността им. Зелените очи на Мерия блестяха ядосано, тя беше готова за яростна разправия. Ворна вдигна ръка.
— Мъжът не може да влезе — каза уморено. — Защото ще разкъса паяжината от заклинания и момчето ще умре. Майката може да дойде с мен, но знайте, че с това и тя застрашава живота на своя син.
— Как е възможно майчината обич да застраши сина?! — избухна Мерия.
— Сещаш ли се за поне една причина да те лъжа? — скастри я Ворна. — Наложих заклинания — сложни, крехки заклинания. Дори звуците на стъпките ти могат да ги нарушат. А те и моята сила са единственото, което задържа Конавар в света на живите.
— Щом е тъй, ще стъпвам безшумно. Но трябва да го видя.
Ворна бе предвидила този отговор. Доближи я и прошепна:
— Не бива да говориш в пещерата, не бива да плачеш, нито дори да въздишаш. И за нищо на света не бива да докосваш Конавар. Разбра ли?
— Той ще живее ли? — промълви Мерия.
— Не знам. Но искам да ми кажеш, че си разбрала моите думи. Животът му зависи от това дали ще ме послушаш. Нито дума. Нито звук. Ако не можеш да се сдържиш, не влизай.
— Ще се държа както ми нареди — обеща Мерия.
— Той е на ръба на гибелната бездна — продължи Ворна. — Раните му са ужасни. Подготви се отсега и бъди силна.
Хвана майката за ръка и я въведе в осветената от маслени лампи пещера.
Конавар лежеше по корем на миндера. Косата по лявото му слепоочие беше остригана, дългата крива рана от темето до брадичката беше зашита. Гърбът му представляваше кървава бъркотия от шевове, дървени шини крепяха лявата ръка. Изглеждаше плашещо блед. Мерия замря и пръстите на Ворна се впиха в ръката ѝ. Вещицата я дръпна назад.