— Нито звук! — прошепна настойчиво. — Не и докато не излезем под звездите.
Мерия затисна устата си с ръка, обърна се и изтича навън. Ворна също излезе. Руатан пристъпи към нея.
— Как е той?
— Би трябвало да е мъртъв — отсече вещицата. — Но аз му наложих всички целебни заклинания, които знам.
— Той свести ли се?
— Не. Трябва да си вървите, имам много работа.
— Каквото и да поискаш от мен, ще го изпълня — натърти Руатан. — Само спаси сина ми.
Ворна беше прекалено уморена, за да му се сърди.
— Руатан, правя каквото мога. Ако ще да ми обещаеш огърлица от всички звезди на небето, не бих могла да направя нищо повече. Но ти ще носиш храна и вино всеки ден. И мед. Медът дава живот, помага за изцелението.
Повлече крака към пещерата и седна до умиращия младеж.
Опипа внимателно шията му. Пулсът беше слаб и неравен.
— Дръж се, Конавар — прошепна Ворна. — Извличай сила от моя дух към твоя.
Върховете на пръстите ѝ се сгорещиха, тя почувства как силата протича през нея към неговата плът. Отдръпна ръката си чак когато главата ѝ се замая и се усети немощна. Конавар не шавна: дишаше толкова леко, че тя поднесе към устните му огледало от полиран бронз, за да се увери, че е жив.
— Къде си се отнесъл, Конавар? — попита Ворна. — Къде се рее твоят дух?
Поседя при него още около час, после поспа. Събуди се уплашена и пак провери дали младежът диша. Животът едва се задържаше в тялото му. Мечокът бе разкъсал гърба му, твърде много кръв бе загубил. Ворна направи повече от сто и четирийсет шева на раните му. Знаеше, че би трябвало да е мъртъв. Толкова много неща не успяваше да разбере. Защо Моригу отделяше такова внимание на момчето? Защо сидите не го бяха убили, когато бе отишъл в гората при Дървото на желанията? Защо още живееше?
Ворна знаеше колко могъщи са нейните заклинания, но и всички те заедно не биха могли да поддържат живота на Конавар. Твърде тежко бе пострадал.
Какво му помагаше да живее?
Отиде при вдлъбнатината, пълнена от извора, и изпи няколко чаши вода. Наблизо бе сложила двете неща, които мъжете бяха донесли при нея заедно с момчето — подарения от сидите нож и брошката за наметало във формата на сърничка, оплела се в трънаци. Хубаво украшение, напомняше ѝ за загадката на гората с Дървото на желанията. Сидите изобщо не бяха настроени дружелюбно към хората и не допускаха никой да се противи на волята им. Всеки човек, пристъпил в онази гора, рискуваше живота си. А те не бяха погубили Конавар. Вместо това го бяха подложили на изпитание. Но с каква цел? И защо сърничка? И защо го бяха дарили с нож? Разбира се, тя ги бе попитала. Те обаче не благоволиха да ѝ отговорят.
Направи си закуска от сушени плодове и сирене, след това се върна при ранения.
Дори ако Конавар оцелееше, преживените страдания щяха да го променят. Кое петнайсетгодишно момче не би се променило?
Вярно, проявил беше безмерна храброст, като бе застанал срещу звяра. Ворна обаче знаеше, че младите са твърде незрели. Често не можеха да осъзнаят, че са смъртни. Дори не разбираха, че вярват в безсмъртието си. Но Конавар щеше да научи истината твърде добре. Щеше да проумее, че не може да победи някои врагове, а светът гъмжи от безброй заплахи. Дали щеше да съхрани смелостта си? И добротата си?
Надяваше се да е така.
— Но първо трябва да оцелееш — каза на потъналия в дълбок унес младеж.
Руатан яздеше пред Мерия и тя се усети, че е вперила поглед в огромните му превити рамене. Нощният вятър беше мразовит. Нейният кон пристъпваше унило с провесена глава. Мерия се загърна по-плътно с шала. Звездите светеха ярко, лунната светлина обливаше склоновете на Кайр Друаг. Тя се чувстваше претръпнала, но не от студ. Мисли за миналото се въртяха в ума ѝ, профучаваха по голите коридори на паметта ѝ. Мислеше за нощта, когато се роди Конавар. Варакон се върна от планината, очите му трескави от уплаха, че смъртта ще го застигне неумолимо. Хвана ръката ѝ и заплака за всичко, което нямаше да види.
— Не отивай! — примоли му се тя. — Руатан ще те разбере.
— Да, той би ме разбрал. Но що за мъж съм, ако оставя своя побратим сам в битката?
— Няма да е сам. С него ще има стотици бойци.
И все пак Варакон отиде да се бие. И загина.
Мерия бе потискала усърдно желанието си да обвинява Руатан за смъртта му, но горчивото семе бе поникнало в пустотата на сърцето ѝ.
А после, три месеца след като прогони Руатан с гневни думи, вещицата Ворна дойде при нея, докато тя береше гъби в Тисовата долчинка.