— Грешиш за съпруга си — каза ѝ Ворна. — И си мисля, че и ти знаеш това.
— Махни се и не ми додявай — отвърна Мерия. — Нищо не разбираш.
— Разбирам, че си се вкопчила в една лъжа. Тя се е спотаила като черен плъх в сърцето ти и гризе всичко добро.
— Той обеща да опази живота на моя Варакон! — извика Мерия и очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Да, на мъжете е присъщо да дават щедри обещания. Я ела с мен да се поразходим.
Ворна я хвана за ръка. Около тях се сгъсти мъгла — влажната земя сякаш я бълваше. Студена и лепкава, мъглата скоро размъти всичко наоколо като през зимата. Мерия едва различаваше Ворна. Вещицата обаче стискаше силно ръката ѝ и вървеше в незнайна посока.
— Къде сме? — попита Мерия.
— Никъде.
В далечината се чуваха бойни рогове, звън на сблъскващи се остриета. Но шумът беше странно приглушен.
— Битка ли има? — прошепна Мерия.
— Имаше — тежко изрече Ворна. — Не спирай.
Мъглата бавно се разпръсна и двете жени се озоваха насред призрачно бойно поле. Навсякъде имаше бледи безплътни силуети на сражаващи се мъже, крясъците им почти не се чуваха. Никой не поглеждаше към жените. Мерия се озърташе, стъписана от смъртоносния хаос. Мнозина от бойците носеха шлемове с рога и плетени ризници, значи бяха Морски вълци, отвъдморски грабители. Ворна я дръпна и тя се запрепъва нататък. Видя как воините на риганте нападнаха враговете. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
Ето го. Там беше нейният любим. Варакон държеше бронзовия меч с ръце и се сражаваше до Руатан. Мерия въздъхна и избърса сълзите от очите си. Изглеждаше толкова уязвим до русия великан. Мъж с копие се втурна към Варакон. Руатан го видя, скочи към него и го повали. Още два пъти се хвърли към онези, които застрашаваха Варакон.
После всичко свърши… или поне Варакон си помисли, че е свършило. Нашествениците отстъпваха. Тя видя как той вдигна меча си и изкрещя от радост. Чу гласа му: „Жив съм!“
Изведнъж неколцина от Морските вълци пробиха през редиците на риганте и затичаха към мястото, където стоеше Варакон. Руатан ги пресрещна. В този миг Варакон пусна меча и се опита да побегне. Руатан съсече първите двама противници, но трима догониха Варакон. И един от тях заби меча си в гърба на бягащия мъж. Руатан изрева.
Нашествениците напираха, мушкаха и сечаха, но други воини на риганте се струпаха около тях и ги накълцаха. Руатан падна на колене до приятеля си и го прегърна. Мерия видя как пръстите на Варакон стискаха немощно ръката на Руатан, как мърдаха устните му. Но не чуваше думите. Искаше да ги доближи, но Ворна не я пускаше. Главата на Варакон увисна безсилно до гърдите на Руатан.
— Време е да си вървим — каза вещицата.
Мъглата се събра около тях. Мерия не помръдна, напрягаше очите си да види за последен път своя умиращ любим. После той изчезна. Тя се затътри с Ворна и когато мъглата се разнесе, стояха отново в Тисовата долчинка.
— Защо ми показа това? — попита задъханата Мерия.
— А ти как мислиш?
Вещицата си тръгна и Мерия извика след нея:
— Какво да правя?
Вещицата не ѝ отговори.
Дни наред видението измъчваше Мерия, а непоносимата истина в думите на Руатан дереше душата ѝ като ноктите на дива котка: „Жена, готова да се омъжи за онзи, който според нея носи вина за смъртта на съпруга ѝ, с нищо не е по-добра от пъпчасала курва. И аз не ще имам нищо общо с нея. Никога.“ Никога.
Прилеп се мярна покрай коня ѝ и той тръсна глава стреснато и я принуди да се върне в настоящето. Тя бе видяла как бе умрял първият ѝ съпруг. Сега и първородният ѝ син умираше. Мерия яздеше надолу по склона, гледаше светлините на Трите потока, окачените пред вратите фенери, мъждукането на свещи през пролуките в капаците на прозорците, отраженията на луната в потоците. Вятърът я задърпа и смъкна шала от раменете ѝ. Тя не забеляза. Руатан се обърна, обърна и коня си, хвана шала на Мерия, която се бе вторачила пред себе си, загърна раменете ѝ с него, но тя не вдигна ръка да го нагласи и вятърът пак го развя. Руатан го улови и поведе коня ѝ по склона, по първия мост и в ограждението зад къщата. Мерия не слезе от седлото. Седеше потънала в спомените си.
Руатан я взе на ръце и я занесе в къщата. Брефар седеше до масата. Деветгодишният Бендегит Бран бе приклекнал до огъня и препичаше филия. Руатан ги подмина и влезе в задната спалня. Брефар дотича.
— Мама да не е пострадала?
— Не. Дръпни завивката, ще я сложим на леглото.
Синът му го послуша. Бран донесе намазаната с масло филия.