— Това е за мама.
— Тя ще хапне после, момчето ми. Сега ни оставете.
Брефар и Бран се върнаха в голямата стая с огнището. Руатан зави Мерия, седна до нея и махна тъмните кичури от челото ѝ.
— Поспи, трябва да си починеш.
Тя примигна и се загледа в широкото му лице. От очите ѝ потекоха сълзи, извърна се.
— Момчето е истински боец — успокои я той, защото не знаеше какво я е разплакало. — Ти събирай сили. Ще отидем пак утре.
Мерия лежеше, вглъбена в мислите си. Накрая промълви:
— Толкова съжалявам, Ру. За всичко. Можеш ли да ми простиш?
Не чу отговор и се огледа. Руатан го нямаше.
За три дни състоянието на Конавар не се подобри и в утрото на четвъртия ден Ворна беше още по-угрижена. Стоеше пред пещерата, когато Мерия дойде на кон, за да донесе храна. Вещицата се усмихна измъчено, колкото да уталожи страха в очите на майката. Усмивка, която само казваше: „Синът ти е жив.“ Облекчението на Мерия трая само миг. Тя спря коня, слезе, върза го за един храст и донесе торбата.
— Той дойде ли на себе си?
— Не. И още не съм открила духа му.
— А оздравява ли?
Отчаяното нетърпение на майката сякаш заля Ворна с нова вълна от преумора. Тя взе торбата, отчупи парче още топъл хляб и извади запечатано с восък гърненце мед. Мерия седна мълчаливо до нея и зачака вещицата да похапне. Накрая Ворна вдигна глава и погледна Мерия в очите.
— С времето белият му дроб ще оздравее. Но гърбът му е раздран дълбоко и раните загнояват. Не това обаче ме тревожи най-много. Ако треската му се влоши, а аз си мисля, че ще се случи тъкмо това, тялото му ще умре без вода.
— Значи трябва да го събудим! — възкликна Мерия. — И да го накараме да пие.
— Нима мислиш, че не се опитвах? Казах ти — духът му е избягал.
— Да, но можеш да опиташ със Сливането — настоя майката. — Направи го за Пелейн, когато тя изпадна в несвяст при раждане. Пое властта над тялото ѝ. Правила си го за още много жени. Можеш да го направиш и за Конавар. Така ще принудиш тялото му да пие вода.
— Не знаеш на каква опасност искаш да се изложа — възрази Ворна. — Той е пред прага на смъртта. Ако духът ми влезе в неговото тяло и то умре, аз ще умра с него. Не забравяй и за болката. Сливането означава, че аз ще се превърна в Конавар. Болката е толкова страшна, че духът му е избягал от това мъчение. Но аз ще съм принудена да я понеса. А най-важното оставих за накрая. Той е мъж. Моята сила е породена от Великата майка. Не е предназначена за мъже. Те имат своите друиди и тяхната кървава магия.
— Ако толкова се боиш, научи мен как да го направя! — разяри се Мерия.
Гневът на вещицата се пробуди, но тя успя да му се опълчи. Не биваше да хаби сили точно сега.
— Мерия, ти не можеш да се научиш на това, защото си била докосната от мъж. За разлика от мен. Това е цената, която избрах да платя, за да се сдобия с тази сила. Мъж няма да проникне с топла плът в мен, мои деца няма да си играят под слънцето. Да, използвах Сливането неведнъж, преживях болката на други жени, докато раждаха. Но самата аз няма да я изпитам. — Въпреки решимостта ѝ гневът ѝ проличаваше. — Живея сама и ще умра сама, без обич и без да ме оплакват. Боя се, казваш. Да, боя се. Аз съм на трийсет и седем. Отказах се от младостта и мечтите си, за да помагам на своя народ. Сега искаш да захвърля всичко. Да загубя силата си, за да пийне вода твоят син, преди да умре.
— Обречен ли е? — сломена промълви Мерия.
— Не знам. Това е истината. И малко остава борбата за живота му да ме довърши.
Мерия въздъхна и стисна костеливата ръка на Ворна в дланите си. Вещицата не беше свикнала с простата сърдечност на ласката и потръпна. Мерия тутакси отдръпна ръцете си.
— Съжалявам, Ворна. Моля те да ми простиш. Не искам да съм неблагодарна. Поне ми кажи мога ли да му помогна с нещо? Готова съм да дам живота си за него.
— Знам — каза Ворна отпаднало. — Ти си негова майка, обичаш го с цялото си сърце. Как ми се иска да ти кажа, че и ти можеш да направиш нещо, за да ти олекне. Но няма какво да направиш освен да се молиш. Сега се прибери в дома си, защото трябва да седя при него.
Вещицата се изправи с видимо усилие и Мерия я прегърна и я целуна по бузата. Ворна усети сълзите ѝ по лицето си.
— Каквото и да се случи, винаги ще ти бъда благодарна — каза майката.
Ворна я погали по гърба и се върна в пещерата.
Опита да си почине два-три часа, после седна до Конавар. Той имаше треска, сърцето му биеше неравномерно. Зашитите рани на гърба му имаха много лош цвят, през шевовете се процеждаше гной. Ворна свали едно голямо гърне от лавицата на западната стена и го сложи на каменния под. Разтърка сушена лавандула върху ленена кърпа и закри с нея носа и устата си. Вдиша дълбоко няколко пъти, отиде при гърнето и махна дървения капак. В пещерата се разнесе смрад. Дори маската с лавандула не спасяваше от тази гнусна миризма и стомахът на Ворна се сгърчи. Тя бръкна в гърнето и извади нещо, преди време било бекон. Сега обаче лигавото парче месо беше покрито със синьо-зелена плесен, в която гъмжаха личинки. Тя намаза предпазливо гърба на Конавар с тази плесен.