Споменът за болката не се различаваше много от самата болка и тя се свлече в безсъзнание на студения каменен под…
Опомни се посред нощ. Огънят угасваше. Със затаен страх протегна ръка и прошепна едно-единствено слово на силата. Още докато го изричаше, вече знаеше, че магията е недостъпна за нея. Вече не беше вещица.
Стана и опипа пулса на Конавар. Сърцето му биеше по-добре, а и той дишаше по-дълбоко. Тя запали три лампи и огледа гърба му. Съчетанието от плесента и личинките бе почистило раните. Тя взе игла и махна личинките една по една, хвърляше ги в пламъците. Накрая намокри парче тънък ленен плат със студена билкова отвара и покри гърба на момчето с него.
Уви се в топло наметало и излезе в мрака. Звездите сияеха над Кайр Друаг, ветрецът вледеняваше.
В шумоленето на голите клони ѝ се причу злата подигравка на смеещата се Моригу.
Конавар се бе вкопчил в канарата. Високо над него върхът зовеше примамливо, далеч долу река от огън се стичаше по почернели камъни. Хищни птици кръжаха наоколо и го кълвяха по гърба. Една кацна на рамото му и извитата човка се впи в кожата на лицето. Той я удари жестоко и се насили да продължи нагоре. Ариан го чакаше. Той нямаше да умре…
Пълзеше през пустиня. Огромни мравки излизаха от пясъка, захапваха плътта му, късаха я. Пред него имаше оазис. Всичко в него крещеше да затвори очи, да се зарее в блажен сън. Но той не се подчини. Защото виждаше пред себе си лика на богиня. Неговата богиня. Неговата любима. Тялото му гореше, но той пълзеше…
Лежеше гол в шубраци, бодливите клони растяха край него и през него, забиваха се в гърба му, одираха лицето му. Болката беше ужасна и вече не можеше да мърда. Лежеше и най-после разбираше, че умира.
Движение отдясно го накара да извие очи. Сърне се провираше изящно в храстите. Стигна до него и го погледна в очите. Не издаде нито звук, но Конавар знаеше, че го моли да се пресегне, да се хване за тънката му шия. Опита, но болката го прониза. Сърнето чакаше. Той опита още два пъти. Болката се засилваше. Яростта му вдъхна нова сила. Виеше от болка, но изтръгна ръката си от клоните и обви с нея шията на сърнето. Животинчето се намести до него… и порасна. Конавар се издигна над шубраците, вече седеше върху могъщ елен с клонести рога. Еленът се завъртя и прескочи трънливата преграда. Спря до вир в скалите. Конавар се смъкна от гърба му и пи до насита. И се събуди…
Лявата му ръка бе омотана с дебели превръзки, усещаше болезнено туптене в нея. Стори му се, че някой е разпалил огън върху гърба му. Отвори очи. Лежеше по корем на някакъв миндер. В първия миг не проумя къде е. После видя Ворна — стоеше с гръб към него до огнището. Чу глас и си го спомни. Беше на старицата в гората. Моригу!
— Ворна, кой да знае, че си толкова глупава? Пожертва две столетия живот заради едно самонадеяно момче. Как се чувстваш сега, лишена от силата си? Страхуваш ли се? Дали вълците ще оглозгат костите ти? Дали планинските лъвове ще слязат от леговищата си, за да те разкъсат?
— Но той е жив — отвърна Ворна отмаляло.
— Да, жив е — засъска Моригу. — С разръфано тяло, с просмукали се в кръвта му отрови. На един повей от смъртта. Заради това ли прахоса силата, с която те дарих? Колко сантиментални сте това човеците…
— Нито си желана, нито си нужна тук — сопна се Ворна. — Върви да тормозиш някой друг.
Конавар чу пърхане на криле, после Ворна дойде при него. Той се надигна на дясната си ръка. Шевовете на гърба му се опънаха и той изпъшка. Ворна се наведе над него и той се облегна на нея замаяно.
— Легни, дете, прекалено слаб си, за да седиш — каза му тя.
— Не — прошепна Конавар. Дишаше дълбоко, докато престана да му се вие свят. — Сега съм по-добре. Може ли… малко вода?
Ворна му донесе пълна чаша, но той нямаше сили да я държи и тя я вдигна към устните му. Конавар изгълта водата прежаднял. Пот се стичаше по лицето му и пареше в раната на бузата. Опипа шевовете на лицето си. Спомни си мечока, олигавените челюсти и страшните зъби.