Мярна се спомен как Гованан дотича да помага, а сакатият Риамфада лежеше на тревата. Поколеба се, трудно победи страха, за да попита:
— Какво стана с другите?
— Само ти си ранен — каза Ворна. — Баща ти и други мъже препуснаха от селото и убиха мечока. Почини си. Ще говорим утре.
Сънят го погълна бързо. Нямаше видения.
Още десет дни Конавар ту бълнуваше, ту се опомняше, но сутринта на единадесетия ден се събуди с ясен ум. Болката в гърба стихваше, обаче продължаваше да тупти в рамото. Надигна се тромаво от постелята. Беше сам, в огнището подскачаха пламъци. Не усещаше топлината им, защото в пещерата нахлуваше студен вятър и носеше снежинки. На дървената маса имаше сгънати нови дрехи. Кон с мъка обу зеления вълнен панталон — не беше свикнал да го прави с една ръка. Пак се изпоти и започна да му се гади. За пръв път в живота си се чувстваше толкова слаб. С тази шина на лявата ръка дори не помисли да навлече туниката. Загърна някак раменете си с нея и се дотътри до огъня.
Спомените му бяха мъгляви и откъслечни. Откога беше в пещерата? Майка му бе седяла до него първо със зелена рокля, после със синя, накрая с дебело палто с яка от овча кожа. Каква бъркотия…
Ворна влезе, загърната в черно наметало с вдигната качулка и вързан на шията червен шал. И по раменете ѝ, и по наръча дърва в ръцете ѝ имаше сняг. Тя остави дървата до огнището и се обърна към него.
— Как си?
— Зле — призна Конавар.
— Тялото ти се изчисти от отровите. Скоро ще си идеш вкъщи. Може би утре.
Той седна на чергата пред огнището. Ворна свали наметалото си, изтръска снега и го окачи на един стърчащ от стената клин. Седна на единия стол и протегна ръце към пламъците. Пръстите ѝ бяха посинели от студ.
— Онази… старица беше ли тук? — попита Кон. — Да не съм сънувал?
— Да, беше тук.
Той се разтрепери от ледения вятър, който накара пламъците да се люшнат. Ворна стана, взе едно вълнено одеяло и го зави. Кон вдигна глава да я погледне.
— Тя каза, че си загубила силата си, за да ме спасиш.
— Това не те засяга — сопна се тя.
Кон не се отказваше лесно.
— И какво ще правиш сега?
Ворна сложи още едно дърво в огъня, изгледа младежа и се усмихна.
— Не съм загубила знанията си за билките и отварите. Само магията изчезна.
— Ще си я върнеш ли?
Тя сви рамене.
— Или да, или не. Няма да се тръшкам заради това. Конавар, ти ми кажи защо се би с мечока?
Той настръхна от спомена, видя отново какъв великан беше звярът, преживя ужаса от оплесканите с кръв челюсти.
— Нямах избор.
— Дрън-дрън. Животът е неспирен избор. Можел си да хвърлиш товара си и да побегнеш.
— Ако носех товар, точно така щях да направя — тихо отвърна Кон. — Според тебе това ли е трябвало да избера?
— Няма значение какво мисля аз. — Ворна окачи едно медно котле над пламъците. — Ти си постъпил както си решил и нищо не може да промени миналото. — Тъмните ѝ очи отразиха огъня за миг. — Но би ли го направил отново, Конавар?
Той се замисли.
— Не знаех, че може да боли така. Не знаех и че има такъв страх. — Въздъхна. — И все пак се надявам, че бих го направил отново.
— Защо?
— Защото истинският мъж не изоставя приятелите си. И не бяга от злото.
Котлето кипна, Ворна го хвана с парцал и го сложи до огнището. Приготви мълчаливо две чаши с билкова отвара и я подслади с мед. Пещерата се затопли и на Конавар му се доспа. Когато гледжосаните чаши изстинаха малко, Ворна му подаде едната.
— Изпий това. Ще помогне на тялото ти да се изцели. Утре ще махна шините. Костите в ръката ти вече са зараснали. За щастие им помогнах преди да загубя силата си.
— Ще открия как да ти я върна. За да ти се отплатя — зарече се той.
Тя се усмихна и в рядка проява на привързаност разроши червеникавата му коса.
— Това не е заем, Конавар, а дар по своя воля. Само омаловажаваш нечий подарък, ако говориш за отплата.
— Извинявай, Ворна. Не исках да те обидя.
— Не си ме обидил. Много има да учиш. Някои неща са непосилни дори за герой. Още ли не си разбрал? Не можеш да дадеш на Риамфада здрави крака, за да ходи. Не можеш да събереш Руатан и Мерия. Не можеш да убиеш разярен мечок с нож, та ако ще оръжието ти да е сътворено от сидите. И няма как да ми върнеш магията. Но направеното от тебе е много по-важно.
— И какво толкова съм направил?
— Ти въодушеви всички, които чуха историята за момчето и мечока. Мъжете са горди, че принадлежат към племето риганте, защото черпят от твоята храброст. Един от тях се изправи срещу звяра. Един от тях предизвика смъртта с истинска доблест. Винаги ще имаш своето място в легендите на риганте. За тебе ще разказват и много години след смъртта ти. Ще вдъхваш смелост на други млади мъже. А сега нека ти помогна да легнеш. Руатан ще дойде да те види утре. Ако си достатъчно добре, ще разреша да те отведе у дома.