— А ти какво ще правиш? — попита той унесено.
— Ще оцелявам.
Откакто се бе научил да се катери, Брефар прекарваше много време на сламения покрив на къщата, високо над всички грижи. Оттук виждаше цялото село — дървените къщи, кръглите колиби на странниците, наемащи се на работа за кратко или по-дълго, ковачниците, пекарните и високите хамбари, където съхраняваха зърното през зимата. Често седеше там в ранното утро и гледаше щъкащите в Трите потока хора — жени отиваха да перат надолу по потока, мъжете оседлаваха конете си, за да отидат при добитъка или да огледат за натрапници. Чакаше Нанкумал да запали огнището в ковачницата и слушаше ударите на чука по наковалнята.
На покрива Брефар беше крал, зяпащ отвисоко своите поданици.
Тук беше уверен, свободен от страх и доволен.
Но не и днес.
За Брефар завръщането на героя се оказа мъчително преживяване. Гледаше двамата конници, които слизаха бавно по заснежения склон. Отначало малцина излязоха да ги посрещнат, но новината се разнесе, още риганте излизаха тичешком от домовете си, заставаха до пътеката и започнаха да пляскат с ръце, когато ездачите ги доближиха.
Тук бяха Нанкумал със сина си Гованан и дъщерите си, хлебарят Борга с жена си Пелейн. Майстор Гариафа и Уиока дойдоха забързано. Десетки мъже, жени и деца се струпаха за посрещането.
Духаше студен вятър, но Брефар не му обръщаше внимание, сгорещен от яда си. Всички те бяха глупаци. Не можеха ли да си набият в главите, че Конавар се бе проявил не като смелчага, а като тъпак? Само слабоумен би излязъл с нож срещу мечок. За пръв път в живота на Брефар го разяждаше такава враждебност. Отдавна се бе примирил, че е дребен и кльощав, че никога няма да е силен като Конавар. Завиждаше на брат си за уменията и силата му, но досега не бе изпитвал злоба.
Всичко това беше толкова несправедливо…
След онзи страшен ден хората май не искаха да говорят за нищо друго освен за схватката със звяра, все обсъждаха как Конавар се хвърлил срещу него. Възхваляваха храбростта на Гованан, който му се притекъл на помощ, забил нож във врата на мечока и стоварил камък на главата му. И питаха:
— Брефар, а ти какво направи?
— Нямах оръжие.
— Аха…
Толкова кратка дума, а толкова многозначителна. Знаеше какво си мислят — страхливец. Другите две момчета се биха, а той стоеше вцепенен.
Конете идваха все по-наблизо. Гованан изтича при Конавар и стисна ръката му. Разнесоха се одобрителни викове. Ето ги двамата герои!
На Брефар му се гадеше.
Руатан дойде при него вечерта след ужаса, когато чакаха Конавар да умре. Помоли го да опише схватката с мечока и Брефар му разказа всичко, което бе видял.
— Татко, нямаше с какво да им помогна. Не носех оръжие.
Баща му го потупа по рамото.
— Крило, не си можел да направиш нищо. Радвам се, че си жив.
Но разочарованието в очите на Руатан пронизваше като нож.
Оттогава Брефар се връщаше отново и отново в мислите си към страшния ден. Ако се бе намесил, ако поне бе хвърлил камък, щеше да е съвсем различно. Сега гледаше прибиращия се у дома герой и си представяше, че той е на седлото и слуша приветствията на съселяните си. „Ако Бануин ми беше дал такъв нож, щяха да поздравяват и мен.“
Конниците спряха пред къщата. Руатан помогна на Конавар да стъпи на земята и го крепеше, докато влизаха. Тълпата се разотиде.
Брефар се смъкна от покрива през тавана и слезе по дървените стъпала на долния етаж. Конавар седеше до дългата маса, Мерия се суетеше около него. Кожата му имаше сивкав оттенък, очите му бяха зачервени, клепачите — натежали от умора. Гаден червен белег загрозяваше лицето му, лявата му ръка беше цялата омотана в превръзки. Руатан стоеше безмълвно до вратата.
— Добре дошъл у дома — смънка Брефар.
Конавар му се усмихна немощно.
— Радвам се да те видя, Крило.
— Трябва да си почиваш — настоя Мерия. — Ще ти помогна да легнеш.
Кон не възрази. Опря се на масата да стане и позволи на майка си да го придържа. Минаха бавно покрай Брефар.
По-късно и той отиде да си легне и видя, че брат му е буден.
— Щях да ти помогна, ако имах оръжие — каза Брефар.
— Знам, Крило — отвърна Кон.
Със съчувствие. Брефар го мразеше заради това. И каза думите, които щяха да причинят най-силна болка.