— Не намесвай вярата в този спор! — отегчено каза Бануин. — Не я понасям. Я да използвам твоя довод срещу тебе. Ако моят народ дойде тук и унищожи вашите армии, това означава ли, че заслужавате да загубите земите си? Ще бъде ли справедливо?
Кон се подхилваше.
— Само победените, останалите без късмет и слабаците говорят за справедливост и несправедливост, за заслужено и незаслужено. Аз знам, че ще се сражавам за своя народ и ще убия всеки враг, който припари до тези планини.
— Както уби мечока ли? — кротко попита Бануин.
Момчето се изчерви.
— Онова беше друго. Нямах подходящи оръжия, за да го убия.
— Същото е, Кон. И риганте нямат оръжията да отблъснат армиите на моя народ.
Думите му сякаш увиснаха във въздуха и Кон се умисли.
— Кога ще потеглиш на юг? — попита накрая.
— След три месеца. В разгара на лятото е най-доброто време за пътешествия.
— Ще дойда с тебе. Искам да видя и тези армии, и Джасарай.
Щом започна топенето на снеговете, Ворна най-после излезе от пещерата си и пое по дългия път към селото. Не защото искаше да е сред хора. Никой не я харесваше, дори в детството ѝ. Все казваха, че била особена. Другите деца я отбягваха. А щом овладя силите си, стана още по-самотна и студенината в очите на другите се превърна в страх. Дори когато отиваше в домовете на болните и ги изцеляваше, тя долавяше облекчението на всички, щом тръгнеше към вратата.
Не жадуваше да поговори с някого. Но след като се бе свирала цяла зима в студената сива пещера, искаше да се движи, да чуе нови звуци — ритмичните удари на чука в ковачницата, смеха на децата, тропота на копита по отъпкани пътеки, мученето на добитъка, бъбренето на хората, излезли да се порадват на слънцето. Искаше пак да вкуси топъл хляб, горещи медени сладкиши, овесена каша с кисело мляко.
Мислеше си за тези удоволствия, когато стъпи на моста. И първо видя мъж, който имаше малко ниви край селото. Казваше се Ейнор. Ворна бе излекувала жена му десетина дни преди кървавата среща на Конавар с мечока. Ейнор тъкмо прекопаваше за пръв път градината до къщата си. Вдигна глава и се усмихна сърдечно.
— Даан да те благослови, госпожо! — подвикна ѝ. — Какъв хубав ден, нали?
Поздравът я сащиса. Никой не отваряше уста, когато Ворна минаваше наблизо. От изненада успя само да му кимне и продължи през селото. Ейнор беше прав — чудесен ден с топло слънце и бездънна синева над света.
След това видя Пелейн, жената на пекаря, която хвърляше зърно на кокошките в двора. Тя забеляза Ворна и излезе да я посрещне.
— Добре дошла!
На Ворна ѝ се стори, че сънува. Не знаеше какво да каже. Пелейн изтръска последните зърна от престилката си и хвана ръката ѝ.
— Ела да хапнеш. Борга опече хлебчета със сирене тази сутрин. Направо се топят в устата.
Ворна покорно се остави да я въведат в къщата. Борга седеше до чамовата маса и топеше залци в паница с гъста гозба.
— Имаме си гостенка — каза жена му.
Пълното лице на пекаря засия от усмивка.
— Добре си ни дошла, госпожо. Седни, моля те.
Пелейн взе тежкото ѝ наметало и го окачи на кука до вратата. Ворна се настани до масата. Борга наля вода и ѝ подаде чашата. Ворна кимна с благодарност, но мълчеше. Пелейн отряза три дебели, още топли филии и ги намаза с масло. Ворна отхапа, без да продума.
— Момчето вече е добре — каза Борга. — Вчера го видях да тича по хълмовете. Голяма добрина му направи. Голяма!
После излезе през задната врата и отиде в пекарната. Пелейн седна срещу Ворна и каза:
— Хлябът е вкусен, нали?
— О, да, превъзходен е.
Ворна се опомняше по малко, но не умееше да говори за дреболии и се почувства неловко.
Пелейн се наведе над масата към нея и сниши глас.
— Може за нищо да не става в леглото, но опече ли хляб, дори боговете ще се тъпчат до насита… — Пелейн беше наблюдателна жена и долови, че гостенката е притеснена. — Извинявай, аз съм си бъбривка.
— Защо… се държите толкова мило с мен? — попита бившата вещица.
Пелейн сви рамене и се усмихна смутено.
— Защото сега си една от нас. Пожертва дарбата си, за да спасиш Конавар. Мерия ми разказа. И си била на косъм от смъртта, за да го върнеш от Земите на сенките. Всички ти се радваме, Ворна. Не ти е неприятно, нали? Знам, че обикновено страниш от селото, но…
Пелейн не довърши изречението, а стана да отреже още хляб.
— Не ми е неприятно — каза Ворна. — Благодаря за вкусната закуска.
Пелейн се усмихна.
— Колко е хубаво пак да те напече слънцето, нали?
— Да.
Ворна стана, взе си наметалото и го преметна на едната си ръка. Прекрачи прага и Пелейн каза след нея: