— Те не бяха герои — троснато каза Кон, колкото и да го жегнаха думите ѝ.
— Защо си убеден в това?
— Герои нямаше да изнасилят момичето, а ако мъжът е бил некромант, защо не е използвал силата си срещу тях?
— Да допуснем, че са носили талисмани като твоя, а тъкмо ти вече знаеш твърде добре, че дарена със земна магия жена не бива да се слива с мъж нито телесно, нито духовно. Дали не са се гаврили с нея, за да я лишат от тази магия?
— Не ти вярвам.
— Не съм казала, че това е истината — натърти Моригу. — Само те накарах да си представиш, че може да е такава.
— Всъщност какво искаш от мен?
— Нищо не ми липсва, човече. Нали ти обясних, че си ми интересен? Веднъж те попитах за какво копнееш. И ти отговори, че се стремиш към слава. Е, вече опита вкуса ѝ. Допадна ли ти?
— Мисля, че си зла. — Кон поклати глава. — И не желая да говоря с тебе.
Моригу се усмихна.
— Аз съм над злото, дете. Злото е нищожно — мимолетно и дребнаво. Злото е като зараза. Поразява и отминава. А аз съм Моригу. Винаги съм тук. Аз дарявам. Хората идват при мен с желанията си. Давам им каквото искат.
— Ти прати мечока да ме убие.
— Ти искаше слава, Конавар. Сега името ти е познато навсякъде, където живее човек от народа келтой. Ти си герой. Не подобава ли да ми благодариш? Поискай още нещо. Виж колко съм щедра. Мечтаеш ли да станеш крал?
— Нищо друго не искам от тебе — озъби се Кон. — Мечокът ми беше предостатъчен.
— Нима мечтите ти са се смалили чак толкова, Меч в бурята? Къде остана момчето, жадуващо слава?
— То порасна! — изръмжа Кон. — Я ми кажи — защо отне силата на Ворна?
Гарванът отлетя и от огъня се пръснаха искри. Няколко въгленчета паднаха в скута на Кон. Той ги изтръска и примигна. Седеше сам, вторачен в тревата зад пламъците. Не бе забелязал изчезването на Моригу, както не бе успял да види и появата ѝ. Все едно току-що се беше събудил и за миг се усъмни дали не си е въобразил този разговор. Но от другата страна на огъня бе паднало черно перо. Полазиха го студени тръпки. Отиде да го вземе и го хвърли в огъня. Гледаше го как се сви и пламна.
Какво би си пожелал? Знаеше отговора, без да се замисли. Нищо друго не би го зарадвало повече от това да види Ариан да излиза от сенките и да сяда до него. Представи си я как накланя глава, как се смее, как полюшва бедра на всяка крачка. Беше я излъгал, когато ѝ каза, че е нищо за него. Не спираше да мисли за нея, макар че се бе омъжила за друг.
Опита се да поспи, но сънува надигащи се трупове с блестящи ножове в ръцете, събуди се потен и уплашен. Някакво движение зад гърба му го стресна, той се надигна на колене и посегна светкавично към ножа. Лисица гризеше и дърпаше ръката на един от мъртъвците. На Кон му олекна, пропъди я с камък. Зверчето изскимтя и избяга в храстите. Той се разсъни и сложи последните дърва в огъня. Усетът му подсказваше, че историята на Моригу за некроманти и демони е лъжа, но… „Ако има още нещо, за което не съм подозирал? Ако не е само убийство и насилие, извършени от пропаднали отрепки? Тогава ще се окаже, че съм убил незаслужено трима мъже.“
Болката под окото му не отслабваше и той опипа цицината от дръжката на ножа. Не му се искаше да разказва за това на Руатан или Бануин. Ако ножът бе хвърлен точно и умело, сега лисицата щеше да ръфа неговата плът.
Питаше се как ще се държи Руатан, когато научи за извършената от него глупост. Дали ще се ядоса? Вероятно. Но той беше истински боец, може би гордостта от победата на Кон щеше да укроти гнева му. Кон се надяваше да е така.
Призори чу коне в гората и извика:
— Насам!
Първо видя Бануин и Руатан, зад тях бяха Арбон, Гованан и още двайсетина ездачи. Руатан слезе от коня и дойде при огъня.
— Какво стана?
— Намерих трима от тях — обясни Кон. — От четвъртия нямаше следа.
— Мисля, че ние го хванахме. — Руатан посочи непознат сред конниците — слаб мъж с увиснали руси мустаци, ръцете му бяха вързани зад гърба. — Намерихме го в Синята долина, купуваше храна в селото. Чужденец е.
Руатан доближи труповете и махна наметалата. Арбон също дойде да ги огледа.
— Те са! — извика на останалите. — Вижте раните от нокти по лицето на дебелака. Кон, добра работа си свършил.
Кон прие похвалата мълчаливо, само изви очи да погледне сърдитата гримаса на Бануин. Лицето на Руатан беше безизразно.