— Какво ще правите с четвъртия? — попита Кон.
— Твърди, че пътува сам — каза Руатан. — Ще го заведа при Дългия леърд, за да го съдят. И ти можеш да дойдеш. Трябва ти разрешението на Дългия леърд, за да напуснеш нашите земи и да пътуваш с Бануин.
Още неколцина скочиха от конете и претърсиха бивака и мъртъвците. Намериха три кесии със сребърни монети, които разделиха поравно между мъжете от селото. Руатан и Бануин отказаха своите дялове. Кон реши да постъпи като тях. Погребаха труповете и потеглиха, на мястото останаха само Руатан, Кон и чужденецът. Чак тогава Големия мъж избухна:
— Момче, ти мислиш ли какви ги вършиш?! Трима зрели мъже! Ами ако бяха опитни бойци?
— Може и да бяха — отвърна Кон вироглаво.
Руатан тръсна глава.
— Не съм изкусен следотърсач като Арбон, но и аз виждам какво е станало. Дебелакът ти се е нахвърлил като слабоумен. По-ниският е бягал, когато си го повалил и си му прерязал гърлото. Само високият е имал някакви умения… и ти е оставил тази цицина на лицето. Какво щях да кажа на майка ти, ако беше загинал?
— Щеше да ѝ кажеш, че не съм побягнал! — разлюти се Кон.
Руатан затвори очи и въздъхна.
— Не оспорвам смелостта ти. Както впрочем не оспорвам и смелостта на баща ти. Говорим не за храброст, а за глупост. Проявил си безразсъдство. Твоята победа не променя това. Кон, познавах мнозина смелчаци. Поне половината от тях вече не са между живите. Смелостта е безполезна, ако не е съчетана с остър ум. — Той стисна рамото на Кон. — Обичам те и се гордея с тебе. Но поне си извлечи поука от стореното.
— Трябваше да го направя — тихо каза младежът. — Заради мечока. Не можех да понасям повече този страх.
— Тъй ли?… Разбирам. Отърва ли се?
— Да.
Руатан го прегърна.
— Значи няма да споменаваме друг път за тази дивотия…
Пленникът смуши с колене коня си, за да ги доближи.
— Имате ли нещо против да ме развържете? Не си усещам пръстите.
Руатан се дръпна от Кон и го изгледа неприветливо.
— И защо пръстите ти трябва да са моя грижа?
— Чуйте ме! — примоли се чужденецът. — Ясно ми е, че ме смятате за убиец, но аз съм невинен пътник. Сигурен съм, че така ще отсъди и владетелят, при когото ме водите. Да не би при вас да е обичай да нападате и да връзвате всеки, който е имал лошия късмет да мине през земите ви?
Въжето наистина беше прекалено стегнато. Руатан го разхлаби малко и пленникът се намръщи от болка, когато кръвта нахлу отново в пръстите му.
— Да тръгваме — каза Руатан.
Брат Слънцеднев беше друид, но онези, които го виждаха за пръв път, не можеха да повярват в това. Всички знаеха, че друидите са предимно стари и мъртвешки сериозни мъже, които предпочитат да живеят в оскъдица и презират удоволствията, предлагани от света. Разбира се, имаше и по-млади друиди, но според околните и те се стараеха неистово да станат възможно по-скоро стари и мъртвешки сериозни мъже. Брат Слънцеднев изобщо не се вписваше във вкоренените представи за друидите. Висок, плещест, с гръден кош като бъчва, той често се заливаше в гръмовен смях, а се случваше и да си прави шеги с хората. И за разлика от събратята си беше всеобщ любимец. Дори сред останалите жреци. Смеещ се друид беше рядка гледка и ако се случеше, смехът обикновено ехтеше от гърлото на чернобрадия брат Слънцеднев.
Но в този ден той знаеше, че няма да му е до смях. Седеше мълчаливо в Големия дом на Дългия леърд, когато вкараха пленника в залата. Многото маси, около които често се събираха благородниците, този път бяха пренесени до стените, в залата се тълпяха хора, които искаха да присъстват, когато съдят убиеца. Но преди да дойде неговият ред, пред Дългия леърд заставаха обвиняеми за по-дребни престъпления срещу свои съседи, в повечето случаи сбивания. Когато влезе жена, обвинена в побой, въображението на гъмжилото се разпали, посрещнаха я с подвикване и смях. Свидетели твърдяха, че цапардосала мъжа си по лицето с цепеница, счупила му носа и му разхлабила зъбите. Трима свидетели разказаха, че по-рано вечерта видели мъжа в компанията на Земна жена. Съпругата побойница беше оправдана. След нея пред съда застанаха ловец на коне, който продал жребец с болни бели дробове, и пътуващ калайджия, който окрал вдовица. Ловецът на коне беше глобен с двайсет сребърника и осъден да върне на купувача парите за жребеца. Калайджията си заслужи публично бичуване. Но тези случаи не можеха да привлекат толкова хора в залата, а и присъствието на брат Слънцеднев нямаше да е необходимо. Населението на Старите дъбове се скупчи в залата, за да чуе как друидът ще разпитва мъжа, обвинен в убийство и изнасилване.