— Ще кажа истината, господарю — зарече се пленникът. — Нямам от какво да се страхувам.
— Тогава да чуем от тебе как те наричат и от кое племе си.
— Аз съм Лекзак от племето остро. Моят баща е търговец, изпрати ме да се договоря за правото само ние да превозваме и да търгуваме с връхни дрехи от промазана вълна за дъжд и сняг, каквито правят на Островите.
Дългия леърд изви глава към брат Слънцеднев. Друидът застана пред пленника. Бръкна в един джоб на дългата си роба и извади малък черен плъх. Вдигна го пред себе си и погали леко гръбчето му.
— Лекзак от племето остро, искам да проумееш какво ще се случи тук. Ще ти задавам въпроси и ти ще отговаряш. Ако казваш истината, нищо лошо няма да ти се случи. Ако излъжеш, болката ти ще бъде страшна. Разбра ли какво ти казвам?
— Да — кимна Лекзак, без да отделя поглед от плъхчето.
— Добре. Това е моят малък помощник, Съдникът на истината. — Брат Слънцеднев изпъна ръката си над главата, ръкавът се смъкна и откри яката предмишница и бицепс. Черният плъх изчезна от дланта му. Пленникът примигна. — Съдникът на истината ще се върне — увери го друидът. — Каза, че си изпратен тук да преговаряш за правото да продавате дрехи от промазана вълна.
— Да — потвърди пленникът.
— Обмисли внимателно следващия си отговор. Трима убийци са срещнали смъртта преди два дена. Ти познаваше ли ги?
— Да.
— Как се срещна с тях?
— Видях ги на кораба, говорих с тях. Двама от тях ми бяха познати от по-рано.
— С тях ли пътуваше, когато стъпихте на сушата?
— Да, за известно време.
— Но не си бил с тях, когато са застигнали двете си жертви?
— Не, аз…
Пленникът внезапно се разтресе, гърбът му се изви като дъга. От устата му пръсна кръв. Хората наоколо ахнаха, когато нещо черно се подаде между зъбите му. Черното плъхче изскочи върху подложената длан на брат Слънцеднев. Лекзак тупна на колене и повърна. Двамата стражници дойдоха и го изправиха насила. Той трепереше неудържимо, очите му се изцъклиха, вторачени в малкото същество върху дланта на друида. Брат Слънцеднев пак изпъна ръка нагоре и плъхчето изчезна. Пленникът изпищя.
— Успокой се! — каза друидът. — Говори истината и няма да страдаш. Но излъжеш ли още веднъж, Съдникът ще се появи в корема ти. И ще си проправи със зъби и нокти път към свободата. Разбра ли?
Лекзак кимна замаяно, от сцепените му устни капеше кръв.
— Ти беше ли с тях, когато извършиха злодеянието?
— Да.
— Участва ли в това?
— Да.
— Познаваше ли убития мъж?
— Да. Той беше съперник на моя баща в търговията.
— И той ли е искал да се договори за продажбата на вълнените дрехи?
— Да.
— Значи убихте двама души от алчност? И изнасилихте момичето, за да се разтушите?
— Да. Съжалявам. Толкова съжалявам…
Брат Слънцеднев подложи длан и плъхчето се появи на нея. Той обърна гръб на пленника.
Дългия леърд пристъпи напред.
— Тази вечер брат Слънцеднев ще дойде при тебе, за да запише твоето признание за стореното. Ще бъде изпратено на баща ти заедно с моето описание как те е застигнала смъртта.
Стражниците хванаха Лекзак и той се разплака. Хората мълчаха пред тази жалка гледка, все още зашеметени от магията на друида. Стражниците изведоха осъдения.
Брат Слънцеднев излезе от залата под ослепителното слънце. Плъхчето в ръката му се смаляваше, докато не се превърна в това, което наистина представляваше — парченце кожа с черна козина. Кръвта бе потекла, защото наплашеният Лекзак сам си бе прехапал устните. Само Дългия леърд знаеше истината и дори той отначало не проумяваше причината друидът да прибягва до такава магия.
— Братко Слънцеднев, твоите дарби са всеизвестни. Ако просто ни кажеш, че някой е виновен, ние ще изпълним смъртната му присъда.
— Това не е благоразумно, приятелю. Прав си, че винаги разпознавам истината или лъжата. Но злото може да надигне глава навсякъде — в селянин, в леърд, в друид. В идните времена, години след моята смърт, може да дойде друг друид, който е лъжец и измамник. Опасно е да налагаме обичай, от който той да се възползва, за да навлече гибел на несправедливо обвинен човек. Засега малкият Съдник на истината върши добра работа — заставя престъпника сам да признае вината си.
Брат Слънцеднев вдиша дълбоко, за да прочисти дробовете си, и освободи събраната в тялото му сила. Чувстваше се потиснат, защото осъденият не беше изцяло покварен. У него несъмнено имаше и добрина. А сега и доброто, и злото в душата му щяха да останат завинаги в торфеното блато.