Обикновено Конавар отговаряше, че ножът е подарък от Бануин, но още се смущаваше от грубостта си преди малко, а и не забравяше, че пред него стои човек, който разпознава лъжите. Каза истината за решимостта да потърси помощ, за да сложи край на раздора в семейството си, за намереното в трънаците сърне. Брат Слънцеднев го слушаше с изострено внимание. Накрая в погледа му се мярна недоумение.
— Значи видя само сърнето, но не се появи никой от сидите, не си говорил с тях?
— Да.
— Да, те са странни същества. Но трябва да знаеш, младежо, че и те имат своето предназначение. Открили са у тебе нещо, което ще им послужи. И даровете на сидите си имат цена.
— Кои са сидите? — престраши се да попита Конавар.
Този път друидът вдигна рамене.
— Ако трябва да говоря за произхода им, не знам откъде да започна. Някои вярват, че те са душите на велики герои, които живеят вечно в свят, подобен на нашия. Други ги смятат за демони или за богове. Не знам отговорите на всички въпроси. Уверен съм обаче, че те са жизненоважни за нашата земя.
— С какво?
Брат Слънцеднев се усмихна.
— За да научиш тази тайна, първо трябва да положиш нашите обети и да станеш друид. Достатъчно е да помниш, че те са своенравни твари и често са злонамерени. И са много древни, по-стари от луната и океаните.
— Ти срещал ли си ги?
— Срещал съм само една, чието име не изричаме.
— Тъй ли?… И аз я срещнах — призна Кон. — Тя прати мечока да ме убие. А след като се разправих с убийците, дойде и ми предложи дар. Отказах.
— Постъпил си мъдро.
— Ако наистина бях мъдър, щях да откажа и първия път, а мечокът нямаше да ми съдере гърба и нямаше да загубя любимата си заради него.
— Любимата си? — Друидът го погледна изпитателно.
Кон се учуди, че думите се изплъзнаха неволно от устата му. И в този миг прозря, че трябва да поговори с някого за Ариан. Разказа колебливо на брат Слънцеднев цялата история. Друидът слушаше, без да го прекъсва, и постоя умислен. Гласът му натежа от печал.
— Нейната измяна сигурно ти е причинила по-страшна болка от ноктите на мечока.
— Вярно е. Но защо постъпи така?
— Не я познавам, Конавар, мога само да гадая за подбудите ѝ. Ти си научил жесток урок. Дори когато обичаме безгранично, не е задължително да ни отвръщат със същото. За тебе онези мигове са били прекрасни, дори възвисяващи. За нея може да са били само мимолетно удоволствие. Или задоволяване на нужда. Руатан ми разказа миналата година как си носил сакатото момче до водопада и си го научил да плува. За Риамфада твоят дар е бил по-ценен от купчини злато. За него плуването е било свобода и недостъпна дотогава радост. За тебе може да не е нищо повече от приятно разкършване. Сега разбра ли ме? А за някого отстрани случката може да е била съвсем незначителна — две момчета плуват във вир, какво пък толкова? Той би видял истината съвсем различно.
Кон въздъхна.
— Значи казваш, че спрямо Ариан аз съм като Риамфада.
— Сравнението е по-вярно, отколкото можеш да проумееш дори сега — отвърна друидът. — И нека не говорим повече за това. Тя е омъжена за друг и вече не е част от твоя живот.
— Съмнявам се някога да изчезне напълно от живота ми — тъжно възрази Кон.
— Надявам се, че грешиш.
Под тях двойната врата на залата се отвори и човешкият поток се устреми към портата и виещия се по хълма път към селището в подножието.
— Иди при Дългия леърд — напомни брат Слънцеднев. — Неучтиво е да го караш да те чака.
Кон му подаде ръка.
— Благодаря ти, почитаеми. И те моля да ме извиниш, че се държах зле.
Друидът се усмихна и стисна ръката му.
— Няма за какво да се извиняваш. Върви да си избереш меч и кон.
В края на зимата, когато предвкусваха новата пролет, риганте се веселяха. Празникът Белтин винаги беше радост за тях. Девойките от Трите потока и околните села се пременяваха в най-хубавите си дрехи, вплитаха в косите си зелени листа и цветя. Голите до кръста младежи украсяваха лицата и телата си със сини шарки, танцуваха около огньове и ги прескачаха, надбягваха се, бореха се. По здрач хората се събираха в средата на селото и хванати за ръце танцуваха около Старшето дърво, палеха факли и обикаляха между къщите, а накрая се връщаха при големите ями с жарава, над които се печеше месото за угощението. Бануин ги гледаше и с дружеска привързаност, и със завист. Близостта между хората от племето, очевидното удоволствие да са сред останалите разведряваха и неговата душа, но той не можеше да сподели тази радост. Не само защото беше чужденец, а по-скоро заради своята саможивост. Не искаше да принадлежи докрай на никоя общност. Разбираше нуждата от сплотяване. Тези хора зависеха един от друг. Успехът или провалът на всеки имаше последствия за останалите. Но Бануин не беше като тях. Изпитваше симпатия към един или друг човек, но се чувстваше някак откъснат и самотен на такива сборища.