— Предполагам, че в Кремъл са измислили някакъв нов вид тоалетна хартия — каза президентът на Съединените щати. Това беше стара шега в ЦРУ още от времето на трудните дни за Райън години през студената война. Той разклати кафето в чашата си и се облегна в удобното кресло — Добре, какво друго има днес по света, Бен?
— Значи това е мао тай? — каза кардинал Ди Мило. Не добави, че доколкото му е известно, баптистите не пият алкохол. Колко странно, като си помисли човек, че първото чудо, което е направил Исус на публично място, е било да превърне водата във вино на едно сватбено пиршество в Кана. Но християнството имаше много лица. Както и да е. Това мао тай беше ужасно, по-лошо и от най-евтината грапа. С напредването на възрастта кардиналът беше започнал да предпочита по-слабите напитки. Стомахът му ги поемаше по-лесно.
— Не би трябвало да пия от това — призна Ю, — но то е част от моето наследство.
— Не ми е известен пасаж в Светото писание, който забранява тази конкретна човешка слабост — каза католикът. — А освен това виното е част от католическата литургия. — Видя, че неговият китайски домакин едва докосва устни до малката си чаша. Може би така е по-добре за стомаха, помисли си италианецът.
Трябваше да свиква и с храната. Гастроном като повечето италианци, Ренато, кардинал Ди Мило, установи, че храната в Пекин не е толкова добра като тази, която беше опитвал в многобройните китайски ресторанти в Рим. Проблемът е по-скоро в качеството на продуктите, отколкото в готвачите, помисли си той. В конкретния случай жената на преподобния Ю беше в Тайван, за да види болната си майка, и той се извини за отсъствието й при пристигането на католика. Монсеньор Шепке се зае със сервирането като някой млад адютант, обслужващ своя генерал. На Ю му беше забавно да го наблюдава как се старае. Католиците очевидно държаха на чинопочитанието. Обаче този Ренато му изглеждаше свестен и явно образован човек, опитен дипломат, от когото можеше да научи много.
— Значи вие сам си готвите. Как се научихте?
— Повечето китайци умеят да готвят. Научили сме се от родителите си още като деца.
Ди Мило се усмихна.
— Аз също, но от години не съм готвил. Колкото повече остарявам, толкова по-малко ми разрешават да го правя, нали, Франц?
— Просто изпълнявам задълженията си, Ваше високопреосвещенство — отвърна германецът. Той пиеше мао тай с малко по-голямо удоволствие. Хубаво е, когато човек е по-млад и стомахът му е здрав, помислиха си двамата по-възрастни мъже.
— Как намирате Пекин? — попита Ю.
— Наистина очарователен. Ние, римляните, си мислим, че нашият град е много стар и от него просто лъха историята, но още преди римляните да започнат строежа му, китайската култура вече е била стара. А рисунките, които видяхме вчера…
— Нефритената планина — обясни Шепке. — Говорих с екскурзоводката, но тя не знае имената на художниците, нито може да каже колко време им е било необходимо, за да завършат творенията си.
— Някогашните императори не са се интересували нито от творците, нито от времето, което им е било нужно. Тогава е имало повече красота, но и повече жестокост.
— А днес? — попита Ренато.
— Днес също и това ви е добре известно, Ваше високопреосвещенство — потвърди с дълбока въздишка Ю. Говореха на английски, неговият акцент от Оклахома очарова гостите му. — Правителството не зачита човешкия живот така, както ние с вас бихме искали.
— Да се промени това не е проста работа — обади се монсеньор Шепке. — Проблемът не засяга само комунистическия режим на КНР. Жестокостта отдавна е част от китайската култура, и то до такава степен, че веднъж някой беше казал, че Китай е прекалено голям да бъде управляван с мека ръка. Това е афоризъм, възприет твърде бързо от левите сили по света въпреки очевидния расистки елемент, съдържащ се в него. Може би проблемът е в това, че Китай винаги е бил пренаселен. Когато хората са много, гневът избухва лесно, а с него идва и незачитането на другите. Тук не е помогнала и религията. Конфуций, който е бил най-близко до това, което Китай е имал като велик религиозен водач, е учел, че подчинението е най-доброто поведение за даден човек, докато юдейско-християнската традиция говори за по-висши ценности като добро и зло и произтичащите от тях човешки права. За Китай върховният авторитет е обществото, а не Бог. Затова комунизмът е пуснал корени тук, помисли си кардинал Ди Мило. И двата социални модела си приличат в това, че не правят рязко разграничение между добро и зло. А това е опасно. Падението на човека се крие в релативизма, защото ако няма абсолютни ценности, каква е тогава разликата между него и кучето? А ако такава липсва, къде отива човешкото достойнство? Дори един мислещ атеист не може да не признае най-големия дар, който религията е дала на човечеството — човешкото достойнство, това, че всеки човешки живот е ценен, простата идея, че човекът стои по-високо от животното. Това схващане лежи в основата на човешкия прогрес, защото без него животът на хората е обречен да следва модела на Томас Хобс: „кратък, брутален и непристоен“.