Християнството, а и юдаизмът и ислямът, които са религии, произтичащи също от Светото писание, изискват човек да вярва в очевидното: че във Вселената има някакъв ред и този ред се определя от един източник, който се нарича Бог. Християнството дори не изисква човек да вярва в това — вече не, просто да го приема, а резултатът от него е човешкото достойнство и човешкият прогрес. Толкова ли е трудно?
За някои да. Марксизмът, който осъжда религията като „опиум за народа“, просто препоръчва друго, по-малко ефикасно лекарство — „светлото бъдеще“, както го наричат руснаците. Те обаче никога не можаха да стигнат до него. В Китай марксистите проявиха повече здрав разум и възприеха някои форми на капитализма, за да спасят икономиката на страната, но те не приеха принципа за свободата на човека, който върви ръка за ръка с тези неща. До този момент това дава резултати, помисли си Ди Мило, защото китайската култура има в себе си заложено подчинението и приема върховенството на властта. Обаче колко дълго ще продължи така? И колко дълго Китай ще може да се развива по възходяща линия, без да прави разлика между добро и зло? Без тези неща Китай и китайците са обречени на гибел. Някой трябва да им съобщи донесената от Исус Добра новина, защото с нея идва не само вечното спасение, но и временното щастие. Сделката е толкова изгодна, но все още има прекалено тъпи и прекалено слепи хора, които не могат да я приемат. Един от тях беше Мао. Той отхвърли всички форми на религия, дори Конфуций и Буда. Но какво ли е мислел, когато е бил вече на смъртния си одър? За светлото бъдеще, което проповядваше? Изобщо какво ли си мисли един комунист, когато настъпи смъртният му час? Никой от тримата не искаше да знае отговора на този въпрос, нито пък да изпадне в подобно положение.
— Разочарован съм от малкия брой католици тук. Разбира се, не броя чужденците и дипломатите. Тежки ли са репресиите?
Ю сви рамене.
— Зависи къде се намирате, какъв е политическият климат, а и кои са местните партийни ръководители. Понякога те не ни закачат, особено когато тук има чужденци с телевизионни камери. Но друг път стават много строги и не рядко открито ни тормозят. Много пъти са ме разпитвали и са ми давали политически съвети. — Той ги погледна и се усмихна. — Това е като да те лае куче, Ваше високопреосвещенство. Не трябва да му отвръщаш. Разбира се, за вас подобна опасност не съществува — отбеляза баптистът, имайки предвид дипломатическия статут на Ди Мило, поради който неприкосновеността му беше гарантирана.
Този намек накара кардинала да се почувства неловко. Той не считаше живота си по-ценен от този на другите. Нито пък искаше неговата вяра да изглежда по-малко искрена от вярата на този китайски протестант, който беше получил образованието си в някакъв претенциозен псевдоуниверситет в американската прерия, докато той беше учил в някои от най-престижните и почитани научни институти на планетата, които водеха началото си още от времето на Римската империя, а и от преди нея и стигаха до Аристотел. Ако Ренато, кардинал Ди Мило проявяваше някаква суетност, то тя се отнасяше до образованието му. То беше превъзходно и той го знаеше. Можеше на обсъжда „Републиката“ на Платон на древногръцки, а законите на Марк Тулий Цицерон на такъв латински, какъвто са говорили римските императори. Можеше да спори с някой убеден марксист по основите на тази политическа философия на същия немски, на какъвто е говорел и Маркс, и щеше да излезе победител, защото Маркс беше оставил много незапълнени празнини в стените на своята политическа теория. Беше забравил да вземе под внимание много неща за човешката природа, известни на психолозите. Ди Мило работеше в дипломатическата служба на Ватикана, защото можеше да чете мисли. Нещо повече, той можеше да чете мислите на политици и дипломати, известни с умението си да ги прикриват. С този си свой талант би могъл да стане голям картоиграч и да забогатее, но той беше предпочел да ги използва за прослава на Бога.
Неговият единствен недостатък, както и на повечето хора, беше, че не можеше да предрича бъдещето и затова не можеше да предвиди световната война, до която щеше да доведе тази среща.