Райън повдигна вежди, като чу това. „Ежедневна информация. Как, по дяволите, са успели да постигнат това? Значи старите времена се връщат“, каза си той.
— Искам оценка за характерът на Цзян Хансан — каза Райън. — Името на това копеле ми е познато. Той започна две войни, в които бяхме въвлечени. Каква, по дяволите, е целта му?
— Включили сме и нашия психиатър в оценката на материалите — отговори Мери Фоли. Тя не добави, че това беше станало, след като бяха изчистени всякакви следи, които биха могли да водят до източниците. — Той подготвя психологическия му портрет.
— А, да, помня го — каза Райън — Нещо друго?
— Другото е както обикновено — отвърна Ед Фоли и стана. — Не оставяйте тези документи на бюрата си.
Всички кимнаха в знак на съгласие. За такива неща имаха лични сейфове, които бяха свързани с командния център на службата за охрана и бяха под непрекъснато наблюдение на телевизионен екран. В Белия дом документите се пазеха добре, а секретарките бяха най-внимателно проучвани. Мери Пат си тръгна от кабинета с още по-енергични крачки. Райън даде знак с ръка на вицепрезидента да остане, докато другите се насочиха към западния изход.
— Какво ти е мнението? — попита Фехтовачът Котарака.
— Това е свръхсекретна информация, Джак. Господи, как, по дяволите, са успели да се доберат до подобно нещо?
— Ако изобщо решат да ме информират, няма да мога да ти кажа, Роб, а и не съм сигурен дали въобще искам да знам. Не винаги е хубаво да знаеш всичко.
Бившият летец-изтребител се съгласи.
— Вярвам ти. Това не е същото като да те изстрелят с катапулт от палубата, или пък да застреляш противника право в устата.
— Обаче не е по-малко важно.
— Знам, Джак. Напомня ми за битката при Мидуей. Тогава през 1942 година Джо Рочфорт и неговата банда веселяци от военното разузнаване спестиха доста неприятности, които малките жълти човечета можеха да ни причинят в западната част на Тихия океан, ако адмирал Нимиц не беше предупредил какво се задава.
— Да, Роби. Изглежда, че отново имаме на разположение такива хора. Ако се наложи, ще искам да знам мнението ти от оперативна гледна точка.
— Мога и сега да ти го дам. Тяхната армия и това, което наричат военноморски флот, открито говорят как ще ни победят, как ще неутрализират самолетоносачите ни и други подобни неща. Това са най-вече мечти и заблуди, но аз питам защо, по дяволите, говорят за тях така открито? Може би за да впечатлят наивниците по света — репортери и други подобни идиоти, които нямат никаква представа как се води война в океана. А може би искат да покажат пред собствения си народ колко са добре подготвени и са решени да действат. Вероятно искат да засилят натиска срещу правителството на Тайван, но ако се решат да нападнат острова, първо трябва да свършат една друга работа — да построят истински флот с реални амфибийни възможности. За това обаче ще са им необходими десет години, а и ние вероятно ще забележим, когато спуснат онези големи сиви канута във водата. Имат няколко подводници, а и руснаците, да им се чуди човек, им продават още. Току-що им доставиха една от клас „Современний“, която може да е въоръжена и с ракети „Сънбърн“. Нямам представа какво искат да правят с тях. Не бихме модернизирали по този начин флота си, но те не са ни питали. Това, което ме безпокои, е, че руснаците им продават военна техника и други подобни неща. Това си е направо лудост — заключи вицепрезидентът.
— Защо мислиш така? — попита президентът.
— Защото някога един човек на име Чингис хан е стигнал на кон чак до Балтийско море, като е преминал през цяла Русия. Руснаците помнят добре историята си, Джак. Те не са забравили това. Ако съм на тяхно място, от кого би трябвало да се страхувам? От НАТО? От поляците? От Румъния? Не, не мисля. Но на югоизток граничат с една огромна страна с многобройно население и голям арсенал от добри оръжия, известна също и с това, че от край време е убивала руснаци. Е, аз гледам на нещата от оперативна гледна точка и понякога може би проявявам малко склонност към параноя за това какво мислят моите колеги от другите страни. — Роби обаче не добави, че в миналото точно руснаците бяха открили параноята.
— Това е направо лудост! — викна ядосан Бондаренко. — Има много начини да докажеш, че Ленин е бил прав, но аз не бих избрал точно този! — Владимир Илич Улянов някога беше казал, че ще дойде време, когато капиталистическите страни ще се надпреварват кой да продаде на Съветския съюз въжето, с което той след време ще ги избеси. Обаче не можа да предвиди гибелта на страната, която създаде, нито пък че заменилата я Русия може да изпълни това, което беше предрекъл.