— Не знам — отговори уморено Абрамов. — Открихме един човек, който твърди, че го познава, но той няма представа къде живее.
— Много добре. Какво успяхте да научите? — попита Москва Санкт Петербург.
— Според нашия информатор Суворов е бивш служител на КГБ и е бил уволнен оттам през 1996 година. Живее вероятно в Санкт Петербург, но ако това е истина, сигурно е под чуждо име и с фалшиви документи, а може и името Суворов да не е истинско. Разполагам с описанието му. Мъж на около петдесет години, среден на ръст, набит. Започваща да оредява руса коса. Правилни черти. Сини очи. Здравеняк. Неженен. Говори се, че посещава проститутки. Пратих хора да поразпитат подобни жени за повече информация. Засега не сме научили нищо — докладва следователят от Санкт Петербург.
„Невероятно“, помисли си лейтенант Провалов. „При всичките възможности, с които разполагаме, не можем да се доберем до никаква информация.“ Призраци ли преследваше? Вече разполагаше с пет такива. Овсеенко, Мария Ивановна Саблина, шофьорът, чието име в момента не си спомняше, и двамата предполагаеми убийци от Спецназ — Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин. Трима бяха взривени пред очите на всички в най-оживеното сутрешно движение, а двама бяха убити в Санкт Петербург, след като бяха свършили работата. Но дали бяха ликвидирани, защото бяха успели или защото се бяха провалили?
— Добре, съобщете ми, когато откриете нещо.
— Непременно, Олег Григориевич — обеща Абрамов.
Лейтенантът от милицията остави слушалката, разчисти бюрото си, като сложи всички „горещи“ папки в чекмеджето и го заключи, а след това слезе при служебната кола и се отправи към любимия си бар. Рейли вече беше вътре и му махна с ръка, когато влезе. Провалов окачи палтото си на закачалката и отиде при него да си стиснат ръцете. Видя, че едно питие вече го очакваше.
— Ти си истински приятел, Мишка — каза руснакът на американеца, след като отпи първата глътка.
— Знам как се чувстваш, приятелю — отвърна съчувствено агентът от ФБР.
— И с теб ли е същото?
— Разбира се. Когато бях съвсем начинаещ агент, започнах да работя по случая Готи. Скъсахме си задниците да накиснем този престъпник. Нужни бяха три съдебни журита, за да го тикнем в „Марион“. Никога няма да излезе оттам. — „Марион“ е особено строг затвор. Въпреки че „строг“ за американските условия беше нещо съвсем различно от руските. Изобщо не можеше да става и сравнение с руските затвори, но Рейли не се притесняваше много от това. Хората, които нарушаваха законите в едно общество, знаеха какви могат да бъдат възможните последици и онова, което им се случваше, когато ги хванеха, си беше техен проблем, а не негов. — Е, разказвай?
— Този Суворов. Не можем да го открием, Мишка. Все едно, че не съществува.
— Така ли? — Това беше и не беше изненада за Рейли. Изненадан беше заради това, че в Русия, както и в много други европейски страни, хората бяха следени по начин, който би предизвикал Втора американска революция. Тук ченгетата знаеха жилищните адреси на всички. Това беше остатък от старото лошо време, когато КГБ беше превърнало една трета от населението в информатори, които следяха другите две трети. Това, че местните ченгета не можеха да открият някого, беше твърде необичайно.
Обаче, от друга страна, не се изненадваше, защото ако онзи негодник Суворов беше бивш офицер от КГБ, той знаеше как да изчезне. Подобни противници не умираха просто така, без да успеят да гъкнат, както повечето американски и руски разбойници. Нямаше да загине и за това, че се беше разприказвал твърде много. Престъпниците от среден калибър действаха като… престъпници. Прекалено се хвалеха, и то пред неподходящи хора, повечето от които също бяха престъпници. А те бяха толкова лоялни, колкото и гърмящата змия, и бяха готови да продадат „приятеля си“ за едното нищо. Не, този Суворов, ако беше това, което информаторите твърдяха, че е, беше професионалист. Да преследваш такъв беше интересно и беше нужно време. Но накрая винаги ги залавяш, защото ченгетата никога не спират да ги търсят и рано или късно онзи щеше да направи грешка, може би не голяма, но достатъчна. Той нямаше да се върти около своите бивши приятели от КГБ — хора, които може да са му помогнали да се укрие, но говорят за това само помежду си, и то твърде малко. Не, сега той се намираше в друга среда, тя не беше нито приятелска, нито сигурна, а това беше твърде лошо. Понякога Рейли изпитваше известно съчувствие към престъпника, но не и ако беше убиец. Имаше известна черта, която не можеше да прекрачи.
— Заврял се е в някоя дупка и след като е влязъл, я е замазал отвътре — каза с досада руснакът.