Но това не беше проблем за Агенцията за национална сигурност. Тя имаше станции навсякъде по света и тази в Чиксенд, Англия, прехвана предаденото до руския спътник и веднага го препрати на един американски военнокомуникационен сателит, който изпрати сигнала във Форт Мийд, щата Мериленд. Сигналът не беше закодиран и веднага бе даден на преводачите от руски, след което беше изпратен на ЦРУ и други национални институти за анализ. Стана така, че президентът на Съединените щати се запозна с него седмица преди средния руски гражданин.
— По дяволите, кой е този Джим Бриджър? — попита Джак.
— Името му е Павел Петрович Гогол. Той е открил златното находище — отвърна Бен Гудли. — Камерата показа редицата позлатени вълчи кожи.
— Тези неща могат да бъдат окачени в Смитсоновия институт във Вашингтон… Сякаш са извадени направо от филм на Джордж Лукас… — отбеляза Фехтовачът.
— Можете да купите една кожа на жена си — предложи Гудли.
Президентът на Съединените щати поклати глава.
— Не-е… обаче… може би едно позлатено палто от самур… Мислиш ли, че избирателите ще могат да го преглътнат?
— По-добре да попитате за това господин Ван Дам — отвърна след известно колебание съветникът по въпросите на националната сигурност.
— Да, сигурно ще е забавно да му изкарам ума точно тук, в Овалния кабинет. Този материал не е секретен, нали?
— Не, води се само като „поверителен“.
— Добре, искам да го покажа на Кети тази вечер. Подобно ниво на секретност не би могло да спре никого, дори някой голям градски вестник.
— Как го искате — с озвучен превод или с надписи?
— И двамата мразим надписите — каза Джак на своя помощник.
— Тогава ще кажа на хората от Ленгли да ви приготвят едно копие — обеща Гудли.
— Тя направо ще се побърка, като види кожата. — С парите, които имаше вложени в акции, Райън беше станал познавач на фини бижута и кожи. За бижутата имаше уговорка с магазина на „Блексмън“ — много специална фирма в „Рокфелер център“ в Ню Йорк. Две седмици преди миналата Коледа един техен търговски пътник пристигна с влак във Вашингтон, придружен от двама въоръжени охранители, които не бяха допуснати в сградата на Белия дом. Външната охрана направо щеше да откачи, когато разбра, че в района има въоръжени мъже, но Андреа О’Дей оправи работата. На президента бяха показани бижута за пет милиона долара, някои от които току-що изработени, и той купи няколко. Неговата награда беше да види как очите на Кети щяха да изскочат от орбитите под коледната елха и как тя се ядосва, че му беше купила само един хубав комплект стикове за голф. Но това беше напълно достатъчно за Фехтовача. Да види жена си усмихната в коледното утро беше за него най-голямата награда в живота. Освен това беше й доказал, че разбира от бижута, качество, което жените много ценят. Да, ама ако можех да й взема едно палто от тези вълчи кожи… Дали не би могъл да се спазари със Сергей Головко? Джак помисли малко. Къде, по дяволите, може да се носи такова нещо? Трябваше да бъде практичен.
— Ще изглежда добре в дрешника — съгласи се Гудли, виждайки замечтания поглед на шефа си.
„Цветът така добре ще подхожда на златисторусата й коса.“ Райън помечта още няколко секунди, след което тръсна глава, за да отпъди тези мисли.
— Какво друго има за днес?
— Зорге изпрати нова информация. Ще пристигне по куриер още докато говорим.
— Нещо важно ли е?
— Госпожа Фоли не каза, но нали я знаете.
— О, да. И малките неща вършат работа, когато имаш цялата картина. — Големият куп страници още беше в личния му сейф. Тъжната истина беше, че за да успее да ги прочете, трябваше да отдели от времето за семейството си, а за да стори такова нещо, информацията наистина би трябвало да е много важна.
— И така, какво ще направят американците? — попита Фан министър Цзян.
— По въпроса за търговията ли? В края на краищата те ще отстъпят пред неизбежното. Ще ни признаят статут на най-облагодетелствана нация в търговията и ще се откажат от възраженията си за пълноправното ни членство в Световната търговска организация — отвърна Цзян.
— Едва ли ще го направят толкова скоро — отбеляза Фан Ган.
— Това е вярно — съгласи се Цзян Хансан. И двамата бяха на едно мнение, че до този момент финансовото състояние на КНР беше добре прикрито благодарение на комунистическата форма на управление, което при друго правителство нямаше да бъде възможно. Голата истина беше, че КНР беше останала почти без резерви от твърда валута, след като ги беше изразходвала най-вече за купуване на оръжия и военни технологии от различни страни. От Америка се внасяха само случайни стоки — главно компютърни чипове, които можеха да се използват почти за всичко. Основните покупки на оръжие идваха предимно от Западна Европа и понякога от Израел. Америка продаваше в тази част на света оръжия само на ренегатите от Тайван, които, разбира се, плащаха за тях в брой. Те бяха за китайския комунистически режим като ужилване от комар. Покупките не бяха големи и не представляваха сериозна заплаха, но бяха досадни и го караха непрекъснато да се чеше, а от това с течение на времето сърбежът се засилваше. В континентален Китай живееха над един милиард души — хиляда милиона, а на острова оттатък пролива по-малко от 30 милиона. Така наречената Република Китай използваше добре хората си и произвеждаше повече от една четвърт от стоките и услугите, които Китайската народна република успяваше да произведе за година с четиридесет пъти повече работници и селяни. Но въпреки че континентален Китай се стремеше към също толкова стоки и услуги, както и към парите, които се печелеха от тях, той не приемаше политическата и икономическата система, която правеше това възможно. Разбира се, неговата политическа система беше по-съвършена, защото идеологията му беше по-добра. Самият Мао го беше казал.