Нито тези двама членове на китайското Политбюро, нито останалите се замисляха върху съществуващите обективни реалности. Те бяха толкова сигурни във вярванията си, колкото някой западен свещеник във вярата си. Дори не отчитаха очевидния факт, че частичните успехи на Китайската народна република се дължаха на капиталистическите прийоми, възприети от предишни ръководители, и то въпреки протестите на някои министри и политици. Сегашното ръководство продължаваше да отказва каквото и да било политическо влияние на хората, които обогатяваха страната, уверено, че това положение ще се запази завинаги и че на тези бизнесмени и индустриалци ще им е достатъчно само да могат да печелят пари и да живеят сравнително добре, докато те, политиците, ще продължат да решават проблемите на страната. В края на краищата, оръжията и войниците им принадлежаха, а властта продължаваше да зависи точно от тях.
— Сигурен ли си в това? — попита Фан Ган.
— Да, другарю. Съвсем сигурен. Държим се добре с янките, нали? Напоследък не сме размахвали саби срещу тайванските бандити.
— А какво ще стане с американските оплаквания по повод търговските ни отношения?
— Нали знаят как е в бизнеса? — каза самодоволно Цзян. — Ние успяваме да им продаваме стоки заради тяхното качество и цени. Купуваме от тях по същите съображения. Е, да, признавам, че американската компания „Боинг“ произвежда добри самолети, но същото прави и европейската „Еърбъс“, а европейците са по-толерантни към нас в политическо отношение. Америка разчита да отворим пазарите си за нейните стоки и ние го правим, бавно, разбира се. Имаме нужда да запазим положителното си салдо в търговията, което те така любезно ни предоставят, и да изразходваме тези пари за важни за нас неща. Следващата ни стъпка ще бъде да разширим производството на автомобили и да навлезем в техния автомобилен пазар, както някога го направиха японците. В срок от пет години, Фан, ще можем да измъкваме от Америка по още десет милиарда долара годишно, а това, приятелю, са доста занижени оценки.
— Така ли мислиш?
Последва енергично кимане с глава.
— Да! Ние няма да допуснем грешката, която направиха японците, като им продаваха грозни малки коли. Вече търсим американски инженери, които да ни помогнат да създадем такива модели, които да задоволяват естетическите претенции на белите дяволи.
— Щом така смяташ.
— Когато успеем да намерим парите, необходими за превъоръжаването на нашата армия, ще станем водеща световна сила във всяко отношение. Ще станем първа индустриална и военна сила в света.
— Страхувам се, че тези планове са прекалено амбициозни — каза предпазливо Фан. — При всички случаи за тяхното осъществяване ще са необходими повече години, отколкото ни остават. Но какво наследство ще оставим на нашата страна, ако я насочим по погрешен път?
— Че какво погрешно има в това, Фан? — попита Цзян. — Съмняваш ли се в идеите ни?
„Винаги този въпрос“, рече си Фан и мислено въздъхна.
— Помня, когато Дън Сяопин казваше: „Не е важно дали котката е черна или бяла, а да лови мишки. На което Мао ядосано го запита: Кой император е казал това?“