Търговецът стана и заобиколи канапето с вирната назад глава като жребец, който се върти около някоя разгонила се кобила.
— Добре, Джак, ще се успокоя, ама ти си свикнал с подобни гадости, а аз не съм. Е, някога на „Уолстрийт“ и ние обичахме да се занасяме и дори да заговорничим по малко, но никога не сме прецаквали преднамерено хората, не! Никога не съм го правил! А знаеш ли какво е най-лошото?
— Какво, Джордж?
— Те са едни глупаци, Джак. Мислят си, че могат да се държат на пазара така, както повеляват техните дребнави политически теории, и той ще ги наблюдава, без да реагира като рота строени за почест войници. Те не са способни да управляват успешно дори средно голяма фирма, но се разпореждат с икономиката на цяла страна, а сега искат да прекарат и нас.
— Я не го вземай толкова надълбоко.
— Мислиш, че това е шега работа, така ли? — попита ядосан Уинстън.
— Джордж, никога не съм те виждал да се впрягаш така. Изненадан съм от емоционалната ти реакция.
— Ти за кого ме мислиш, за Джей Гулд ли?
— Не — отвърна Райън. — По-скоро за Дж. П. Морган. — Забележката постигна желания ефект. Министърът на финансите се засмя.
— Добре, този път ме хвана натясно.
Морган беше първият истински председател на Федералния резерв. Той изпълняваше тази работа като частно лице, но го правеше доста добре и все пак това бе само една институция, а такива като него сега не се срещат често.
— Добре, господин президент, сър, вече съм спокоен. Прав си, че това е бизнес, не е лично. И нашият отговор на подобно недостойно поведение в бизнеса също ще бъде делови. КНР няма да получи статут на най-облагодетелствана нация в търговията. Те няма да влязат в Световната търговска организация. Всъщност, като се има предвид състоянието на тяхната икономика, не го и заслужават. Мисля също, че трябва да ги ударим здравата със закона за търговската реформа. А, има и още нещо, което ме учудва, че не забелязвам тук. — Уинстън посочи към листата в папката.
— Какво е то?
— Лесно ще ги хванем по долни гащи. ЦРУ не са на това мнение, но според Марк Грант банковите сметки на китайците в твърда валута са доста поизтънели.
— Така ли? — изненада се президентът и за малко да разлее кафето си.
Уинстън заклати енергично глава.
— Не забравяй, че Марк е моят технически гений. Много го бива да прави компютърни прогнози. Дал съм му на разположение цял отдел, който да следи разни неща. Той привлече при себе си професора по икономика от Бостънския университет Мортън Силбър, който също борави добре с микрочиповете. Както и да е, според наблюденията на Марк за КНР те са се изправили на ръба на Големия каньон, защото пилеят много пари, главно за военна техника и за тежко машиностроене, с което могат да се правят танкове и други подобни неща. Пак старата комунистическа песен — слагат ударението главно върху тежката индустрия. Обаче изостават в областта на електрониката. Имат малки фирми, произвеждащи компютърни игри и други такива работи, но не прилагат постиженията им в страната, като изключим новия компютърен завод, който краде технологиите на компанията „Дел“.
— Значи смяташ, че на търговските преговори трябва да ги понапляскаме по задниците?
— Ще го препоръчам на Скот Адлер. Днес имам насрочен обяд с него. Вече са предупредени, но този път ще поставим въпроса по-твърдо.
— Да се върнем на техните банкови сметки в твърда валута. Толкова ли са зле?
— Според Марк, те са излезли на червено.
— На червено? И с колко? — попита президентът на Съединените щати.
— Според него най-малко с петдесет милиарда долара. Задълженията им са предимно към германски банки, но германците си траят и не можем да разберем защо. Може да е някаква съвсем нормална сделка, обаче или германците, или КНР държат това да не се разгласява.
— Съществува ли някакъв начин да се потвърди това?
— Имам приятели в Германия. Мога да поразпитам тук-там или да накарам някой да го направи вместо мен. Мисля, че така ще е по-добре. Всички знаят, че сега съм на държавна служба и това малко ги смущава — каза с дяволита усмивка Уинстън. Както и да е, днес ще обядвам със Скот. Какво да му кажа за търговските преговори?
Райън се замисли за няколко секунди. Това беше един от онези моменти — опасните, както ги наричаше, когато думите му щяха да определят политическата линия на страната, а вероятно и тази на други държави. Можеше лесно да се измъкне или да каже първото нещо, което му дойде наум, но нямаше право да постъпи така. Такива моменти бяха прекалено важни, с твърде големи потенциални последици и той не можеше да си позволи да прави правителствена политика, основаваща се на някакво хрумване. Трябваше внимателно да обмисли въпроса, може би бързо, но внимателно.