— Трябва да покажем на Китай, че искаме да имаме същия достъп до техните пазари, какъвто те имат до нашите, и че няма да търпим да крадат производства на американски компании без съответните компенсации. Джордж, искам с тях честна и спокойна игра. Ако не са съгласни да играят по този начин, ще започнем да ги ритаме.
— Напълно сте прав, господин президент. Ще предам това на вашия държавен секретар. Да му кажа ли и за тези работи? — попита Уинстън, посочвайки папката с материалите от операция „Зорге“.
— Не, Скот има свое копие. И, Джордж, много внимавай с тези неща. Ако се разбере нещо, един човек ще загуби живота си — предупреди Фехтовачът Търговеца. Умишлено го определи като мъж, за да заблуди министъра на финансите. Но и това беше само бизнес и не влагаше нищо лично.
— Ще ги държа при поверителните си документи. — И двамата знаеха, че те са на доста сигурно място. — Не е лошо да можеш да четеш кореспонденцията на другите, нали?
— Това е най-добрият източник на информация в разузнаването — съгласи се Райън.
— Сигурно са момчетата от Форт Мийд? Вероятно подслушват нечий телефон чрез сателит?
— За източниците и методите наистина не трябва да знаеш, Джордж. Винаги съществува вероятност да изпуснеш нещо погрешка пред неподходящ човек и един човешки живот ще ти тежи на съвестта. А това не бива да става, уверявам те.
— Ясно, Джак. Е, да се залавям за работа. Благодаря за кафето и кроасаните, шефе.
— Винаги си добре дошъл, Джордж.
Когато министърът излезе, Райън погледна към разписанието с насрочените за деня срещи. От коридора Уинстън трябваше да се спусне по стълбите и да излезе навън, защото Западното крило не беше директно свързано с централната сграда на Белия дом. След това премина през тунела, водещ към Министерството на финансите.
Пред кабинета на Райън хората от охраната също преглеждаха внимателно разписанието със срещите на президента, но в тяхното копие бяха включени и резултатите от компютърната справка на информационната служба за националната престъпност, за да бъдат сигурни, че някой потенциален убиец няма да бъде допуснат до Светая светих на Съединените американски щати.
17.
Превръщане на златото в монети
Скот Адлер беше считан за твърде млад и неопитен за поста, който заемаше, но тази оценка идваше от хора, които искаха чрез политиката да заемат важни държавни служби, докато Адлер беше дипломат от кариерата още от завършването на Факултета по международно право и дипломация при университета „Тофс Флечър“ преди двадесет и шест години. Хората, които бяха работили с него, го считаха за много способен дипломат, а за тези, с които беше играл карти (преди важни срещи и преговори Адлер обичаше да играе покер), той беше кучи син с голям късмет.
Кабинетът му на седмия етаж в Държавния департамент беше просторен и удобен. Зад бюрото му имаше масичка с обичайните фотографии в рамки на съпругата, децата и родителите. Когато седеше зад бюрото, не обичаше да носи сако, защото не се чувстваше удобно в него. С този си навик вбесяваше някои висши бюрократи в Държавния департамент, които гледаха на този факт като на неподобаваща безцеремонност. Разбира се, когато имаше важни срещи с чуждестранни знаменитости, слагаше сакото, но не смяташе, че се налага да търпи това неудобство по време на вътрешни съвещания.
Това напълно устрои Джордж Уинстън, който веднага след като влезе, метна сакото си на облегалката на стола. Като него Скот Адлер беше работяга и с такива хора Уинстън се чувстваше най-добре. Може и да е скапан дипломат от кариерата, но кучият му син се отнасяше сериозно към работата си, а това беше нещо, което не би могъл да каже за много хора в собственото си министерство. Правеше всичко, което бе по силите му, за да изгони търтеите, но не беше лесно, защото законите в защита на държавния служител превръщаха уволнението на мързеливците в доста непосилна задача.
— Чете ли китайските материали? — попита Адлер, веднага след като оставиха подноса с обяда на масата.
— Да, Скот. Страхотно нещо, приятел — каза Търговецът на Орела.
— Тогава добре дошъл в клуба. Информацията, която получаваме от разузнаването, може да се окаже доста интересна. — Министерството на външните работи имаше своя шпионска служба, която се наричаше „Разузнаване и изследвания“. Макар и да не конкурираше ЦРУ и другите тайни служби, тя успяваше да измъкне по някой и друг нешлифован диамант от гъстата дипломатическа кал. — И какво мислиш за нашите малки жълти приятели?