— Ще уведомя за това президента Грушевой. — Въпреки че нещата едва ли щяха да се променят много. Хазната все още беше празна, макар до няколко години това може би щеше да се промени.
— Дали откриването на новите находища в Сибир ще направи възможно отпускането на малко повече средства за нас?
Головко кимна.
— Да, но ще трябва да минат няколко години. Търпение, Генадий.
Генералът допи водката си.
— Аз мога да бъда търпелив, но за китайците не знам.
Головко трябваше да се съгласи с опасенията на госта си.
— Да, сега те правят повече военни маневри, отколкото преди. — Това, което някога беше един от редките поводи за безпокойство, беше станало редовна практика и Головко, като много други, беше започнал да свиква, погълнат от проблемите на ежедневието. — Но от дипломатическа гледна точка няма причини за безпокойство. Отношенията между нашите две страни са сърдечни.
— Другарю министър, аз не съм дипломат, нито разузнавач, но съм изучавал историята. Спомням си, че отношенията ни с Хитлер бяха сърдечни до 23 юни 1941 година. Съветските влакове пътуваха на Запад, за да доставят петрол и пшеница за фашистите. Това ме кара да мисля, че дипломатическите отношения не винаги са показателни за намеренията на дадена страна.
— Това е вярно, поради тази причина имаме и разузнаване.
— Вероятно вие също си спомняте, че в миналото Китайската народна република гледаше със завист на минералните богатства в Сибир. Тази завист сигурно се е засилила след съобщенията за откриването на нови залежи. Вярно е, че ние не сме оповестявали това официално, но предполагам, че китайците имат своите разузнавачи в самата Москва.
— Не е изключено — призна Головко. Той не добави, че тези източници вероятно са ревностни комунисти от някогашна Русия, хора, които съжаляваха за падането на предишната политическа система и може би виждаха в Китай средството, чрез което да върнат страната към истинската вярност на марксизма-ленинизма, разнообразена тук-там с идеите на Мао. Навремето и двамата членуваха в комунистическата партия — Бондаренко, защото издигането в съветската армия правеше това абсолютно задължително, а Головко, защото без това никога не би получил някакъв пост в КГБ. И двамата бяха казвали нужните думи и се бяха мъчили да не заспиват на партийните събрания, разглеждайки жените или мечтаейки си за по-практични неща. Обаче имаше и такива, които слушаха внимателно какво се говори и вярваха в онези политически глупости. Бондаренко и Головко бяха прагматици, интересуващи се от главно от реални неща, които можеха да се докоснат и почувстват, а не от празни приказки за бъдещето, което можеше да настъпи, а можеше и да не настъпи. За тяхно щастие те си бяха избрали професии, в които се отдаваше повече значение на практиката, отколкото на теорията, и където техните интелектуални способности се приемаха по-лесно, тъй като от хора с въображение винаги имаше нужда дори в страна, в която върху него се налагаха ограничения. — Но ти ще имаш доста възможности за противодействие, в случай че опасенията ти се оправдаят.
Едва ли, помисли си генералът. Какво щеше да има на разположение? Шест мотострелкови дивизии, една танкова и артилерия към тях. Всички бяха съставени от редовни войници със степен на боеготовност около 70 процента и съмнителна военна подготовка. Това щеше да е първата му задача, която нямаше да е никак лесна — да превърне тези облекли униформите момчета в такива войници на Червената армия, каквито бяха онези, които бяха сразили германците при Курск и бяха превзели Берлин. „Това е твърде непосилна задача, но кой би могъл да се справи по-добре с нея?“, запита се Бондаренко. Той познаваше някои обещаващи млади генерали и може би щеше да успее да открадне поне един от тях, но от неговата възрастова група Генадий Йосифович Бондаренко се считаше за най-способния във въоръжените сили на страната. Освен това той беше човек на действието и имаше възможност да го докаже. Възможността да се провали винаги съществуваше, но хора като него можеха да видят възможности там, където другите съзираха само опасности.
— Предполагам, че ще имам свобода на действие? — попита той, след като размисли още малко.
— В рамките на разумното — отвърна Головко. — Все пак бихме предпочели да не започнеш там някоя война.