— Нямам желание да ходя в Пекин. Китайската кухня никога не ми е харесвала — пошегува се Бондаренко. Предполагаше се, че руснаците са по-добри войници. Боеспособността на руснака никога не беше поставяна под съмнение. Той просто имаше нужда от добра подготовка и екипировка, както и от способен командир. Бондаренко си каза, че би могъл да му осигури две от тези неща и това ще е достатъчно. Вече мислено се беше пренесъл на Изток. Представяше си своя щаб и кой офицер би могъл да го оглави, кого трябва да смени и с кого да го замени. Там сигурно щеше да има търтеи, офицери, които бяха облекли униформата просто така и гледаха само годините да текат. Това не бяха истински войници. За такива хора нямаше да има място. Е, щеше да им даде един месец да се постегнат. Той се познаваше и знаеше, че може да накара някои хора да се променят. Но най-големи надежди възлагаше на отделния войник, на младите момчета, които носеха с безразличие униформата на своята страна, защото никой не им беше казал точно какво представляват те и колко важна задача изпълняват. Обаче той щеше да промени това. Тези момчета бяха войници. Те бяха стражи на родината и трябваше да се гордеят с това. При добро обучение след девет месеца униформата щеше да им стои по-добре, щяха да вървят по-изправени и щяха да се перчат, когато излизат в отпуск, като нормални войници. Той щеше да им покаже как да го направят. Щеше да стане техен суров баща, който щеше да направи от своите нови синове мъже. Това беше достойна цел за всеки мъж, а като командващ Далекоизточния военен окръг той можеше да даде пример как да стане това из цялата страна.
— И така, Генадий Йосифович, какво да кажа на Едуард Петрович? — попита Головко, навеждайки се напред, за да му сипе още малко водка.
Бондаренко вдигна чашата си в чест на домакина.
— Другарю министър, моля, кажете на нашия президент, че той има нов командващ Далекоизточния военен окръг.
18.
Маневри
Интересното в новата работа на Манкузо беше, че сега освен командването на самолети, за което имаше известна представа, отговаряше и за сухопътни войски, от които нищо не разбираше. Това бяха 3-та дивизия на морската пехота на база в Окинава и 25-а армейска лека пехотна дивизия в казармата Шофийлд в Оаху. Манкузо никога не беше имал под свое командване повече от сто и петдесет души, които бяха на борда на първия и последния поверен му обект, подводницата „Далас“. Това беше добро число — достатъчно голямо, за да гледа на него като на едно многобройно семейство и не чак толкова, че да не може да запомни имената и лицата на подчинените си. Но екипажът на „Далас“ не можеше да се сравнява с числеността на хората, които сега ръководеше от бюрото си.
Той беше изкарал курса „Кепстоун“ — програма, имаща за цел да запознае новите офицери с другите родове войски. Беше бродил по горите заедно с пехотинци, беше пълзял през калта с хора от морската пехота и от седалката на транспортен самолет С-5B бе наблюдавал как става зареждане с гориво във въздуха (най-необичайното нещо, което някога беше виждал — два самолета да се сношават помежду си сред въздуха при скорост 700 километра в час), беше участвал в маневри заедно с бронетанкови части във Форт Ъруин, щата Калифорния, където се беше пробвал като водач и стрелец на танкове и пехотни машини „Брадли“. Но това, че беше виждал всичко това, че беше участвал в маневри с момчетата и беше се цапал с кал, не означаваше, че разбира много от тези неща. Той имаше само твърде обща представа как изглеждат те. Беше виждал уверения поглед в очите на хората, които носеха други униформи, и за стотен път си беше казвал, че всички войници си приличат. Сержантът, командващ танк „Абрамс“, малко се различаваше по дух от командира на високоскоростен торпеден катер. И той не заставаше често под душа, но държеше не по-малко самоуверено зелената барета, отколкото летецът-изтребител. Но за да може човек да командва както трябва такива хора, трябваше да знае повече от тях, си каза главнокомандващият на американските въоръжени сили в района на Тихия океан. Обаче след това си рече, че и на най-добрия летец-изтребител от военновъздушните или военноморските сили щяха да му трябват месеци, за да разбере какво беше правил той на „Далас“. По дяволите, само докато научат колко важна е безопасността на атомния реактор, ще трябва да измине година. На него му беше нужно горе-долу толкова, за да научи едно време всичко това, а Манкузо не беше подготвян първоначално за атомен подводничар. Той винаги е бил от хората, които стоят в предния отсек. Различните родове войски имаха различна представа за изпълнението на една мисия и това беше така, защото характерът на самите мисии беше толкова различен, колкото овчарското куче се различава от питбула.