От време на време караше хората си да проследяват подводници на китайските комунисти, както навремето беше правил с „Далас“ срещу някогашния съветски флот. Обаче това беше по-лесно. Китайските ядрени реактори бяха толкова шумни, че рибите ги избягваха отдалеч, за да не си повредят ушите, шегуваха се неговите подслушвачи. Колкото и КНР да дрънкаше оръжие срещу Тайван, ако неговият 7-и флот се противопоставеше на евентуално истинско нападение, работата бързо щеше да се превърне в кървава касапница и той се надяваше, че в Пекин са наясно с това. Ако имаха някакви съмнения, опитът им да ги проверят щеше да им струва доста скъпо. Освен това засега китайците не разполагаха с кораби амфибии, с които биха могли да направят десант, а и не даваха основание да се мисли, че имат намерение да ги построят.
— Значи днес на Тихоокеанския театър като че ли всичко е спокойно? — каза Манкузо, слагайки край на брифинга.
— Така изглежда — потвърди генерал Лар.
— На какви средства разчитаме, за да държим под око нашите китайски приятели?
— Главно на такива от въздуха — отвърна шефът на разузнаването. Никога не сме имали сериозно присъствие на наши разузнавачи в КНР, поне не съм чувал за такова нещо.
— На какво се дължи това?
— Най-простото обяснение е, че за мен, както и за вас ще е трудно да останем незабелязани сред тях, а последната ми проверка показва, че повечето американски граждани от азиатски произход работят за компютърни компании.
— Във флота нямаме много такива. А в сухопътните войски?
— И там не са много, сър. Броят се на пръсти.
— Чудя се защо.
— Сър, аз съм разузнавач, а не демограф — забеляза Лар.
— Предполагам, че това ти е напълно достатъчно, Майк. Дръж ме в течение, ако има нещо интересно.
— Разбира се, сър. — Лар се отправи към вратата, за да бъде сменен от началника на оперативния отдел на Манкузо, който щеше да му докладва какво е днешното състояние на силите под негово командване, плюс това колко кораби и самолети имат повреди и се нуждаят от ремонти.
Тя продължаваше да е все така красива, въпреки че докарването й тук се беше оказало трудна работа. Таня Богданова не се беше опитала да се скрие, но в продължение на няколко дни беше недосегаема.
— Заета ли бяхте? — попита Провалов.
— Да, имах специален клиент — кимна тя утвърдително. Бяхме заедно в Санкт Петербург. Не носех мобифона си. Той не обича да ни прекъсват — обясни тя, без да й личи, че съжалява за това.
Провалов можеше да я попита каква е таксата за няколко дни в компанията й и тя сигурно щеше да му отговори, но реши, че това не го интересува толкова. Тя си оставаше едно видение и само белите крила й липсваха, за да я помисли за ангел, като изключим очите и сърцето, разбира се. Очите гледаха студено, а сърцето като че ли изобщо не съществуваше.
— Имам въпрос — каза й лейтенантът от милицията.
— Да?
— Едно име. Дали ви е известно? Клементий Иванич Суворов.
Очите леко се оживиха.
— О, да. Познавам го добре. — Не обясни подробно какво означаваше това „добре“.
— Какво можете да ми кажете за него?
— Какво искате да знаете?
— Ами, като за начало адреса му.
— Живее извън Москва.
— Под какво име?
— Той не знае, че аз го знам, но веднъж видях паспорта му. Иван Юриевич Конев.
— Как успяхте да разберете това? — попита Провалов.
— Беше заспал, разбира се, и аз му пребърках дрехите — отвърна тя така невъзмутимо, като че ли разказваше на лейтенанта от милицията откъде си купува хляб.
„Значи той те е чукал, а ти на свой ред също си му го начукала“, помисли си Провалов, но не го каза.
— Спомняте ли си адреса му?
Тя поклати глава.
— Не, но това е една от новите зони оттатък околовръстното шосе.
— Кога го видяхте за последен път?
— Седмица преди да умре Григорий Филипович — отвърна тя веднага.
Тогава на Провалов внезапно му хрумна да я попита:
— Таня, в нощта преди убийството на Григорий с кого се видяхте?
— Беше някакъв войник или нещо подобно, чакайте да помисля… Пьотр Алексеевич… не знам кой си…
— Амалрик? — попита Провалов, почти надигайки се от стола си.
— Да, нещо подобно. Имаше татуировка на ръката, тази на Спецназ, каквато имат мнозина, които са били в Афганистан. Мислеше се за голяма работа, но не беше много добър любовник — каза с пренебрежение Таня.
„Няма и да бъде“, би могъл да добави Провалов, но не го направи.
— Кой уреди срещата ви?
— Ами Клементий Иванич. Той имаше уговорка с Григорий. Очевидно се познаваха от дълго време. Григорий често изпълняваше специални поръчки за приятелите на Клементий.
Значи Суворов е уредил единият или двамата убийци да чукат курвите на човека, когото са убили на следващия ден?… Който и да беше Суворов, той имаше известно чувство за хумор… Или пък истинската цел е бил Сергей Николаич? Провалов току-що се беше добрал до важна информация, но тя не хвърли светлина върху разследвания случай. Това беше само още един факт, който допълнително усложняваше разследването, а не го улесняваше. Пак беше изправен пред две възможности: Суворов е наел двамата войници от Спецназ да убият Распутин, а след това ги е ликвидирал, за да се „подсигури“ срещу евентуални последици. Или пък ги е наел да убият Головко, след което ги е премахнал, защото са допуснали голяма грешка. Коя от двете? Трябваше да открие Суворов, за да разбере. Но сега разполагаше с име и вероятното му местонахождение. А това все пак беше нещо.