— Мамка му — процеди през зъби Джон Кларк, след като изкара и петата поредица от десет изстрела. Този пак го беше победил! Викаха му Голямата птица. Еторе, т.е. Хектор, беше висок метър и деветдесет и пет и мършав като баскетболист. Габаритите му не бяха подходящи за боец от антитерористичен отряд, но как стреляше, кучият му син!
— Благодаря, генерале — каза италианецът, прибирайки банкнотата от пет лири, която беше облогът за разрешаване на тази кръвна вражда.
Джон не можеше да реши спора в истинска схватка, но Голямата птица му беше натрил носа с попаденията си върху хартия. Този лапач на спагети беше повалил трима въоръжени мъже с пистолета си и го беше направил в присъствието на жена си и детето си. Той не беше само надарен стрелец, а и много хладнокръвен. А жена му Ана-Мария се славеше като страхотна готвачка. Фалконе беше успял да го победи с една точка от петдесет изстрела, а Джон се беше готвил упорито цяла седмица за това състезание.
— Еторе, къде, по дяволите, си се учил да стреляш? — попита Рейнбоу шест.
— В полицейската школа, генерал Кларк. Преди изобщо не бях стрелял с пистолет, но имах добър инструктор и бързо схващам — каза сержантът и добродушно се усмихна. Той изобщо не се перчеше с таланта си, а това правеше нещата още по-изнервящи.
— Предполагам, че е така — каза Кларк, прибра пистолета си в кобура и напусна стрелковата линия.
— И вас ли, сър? — попита началникът на стрелбището Дейв Уудс, когато Кларк се отправи към вратата.
— Значи не съм единственият? — попита Рейнбоу шест.
Уудс вдигна очи от сандвича си.
— По дяволите, на това момче му откриха кредит в кръчмата „Зеления дракон“, защото ме победи! — каза ядосан той. Старши сержант Уудс сигурно беше научил на всичко, което знаеше, този нов Уайът Ърп. В кръчмата на отряда „Рейнбоу“ сигурно беше показал на новака как се пие английска черна бира. Нямаше да е лесно да бъде победен Фалконе. Да надстреляш човек, който в повечето случаи нямаше никакъв пропуск, не беше проста работа.
— Е, добре, старши сержант, значи ще си правим компания — каза Кларк, потупа го по рамото и се отправи към вратата, клатейки глава. Зад него Фалконе изстрелваше нова поредица. Явно, че му харесваше да е първи и се стараеше да запази тази позиция. От дълго време никой не беше успял да го победи. На Джон това не му харесваше, но което си е справедливо, си е справедливо, а и Фалконе беше спечелил по правилата.
Дали това не беше още един признак, че е започнал да се отпуска? Е, разбира се, той не можеше да бяга толкова бързо, колкото по-младите от отряда „Рейнбоу“, и това също го тревожеше. Джон Кларк още не се считаше стар. Не се считаше и за дядо, но по този въпрос не му бяха оставили голям избор. Дъщеря му и Динг го бяха дарили с внук, а той не можеше да им каже да си вземат обратно подаръка. Пазеше се да не напълнява, въпреки че това често изискваше, както и в днешния ден, да прескочи обяда, а и беше загубил пет банкноти от по една лира на стрелбището.
— Е, как е, Джон? — попита Алистър Стенли, когато Кларк влезе в служебната сграда.
— Момчето си го бива, Ал — отвърна Джон и сложи пистолета си в чекмеджето на бюрото.
— Сериозно. Миналата седмица спечели от мен пет лири.
Другият изскърца със зъби.
— Значи явлението започва да става масово. — Джон се отпусна на въртящия се стол като торба. — Добре, да е дошло нещо, докато бях навън да пилея пари?
— Само това от Москва. Не би трябвало да го изпращат на нас — каза Стенли на шефа си и му подаде факса.
— Искат какво? — попита в кабинета си на седмия етаж Ед Фоли.
— Да им помогнем да обучат някои свои хора — повтори пред съпруга си Мери Пат. Оригиналният текст беше доста налудничав, за да бъде повторен.
— Та ние да не сме благотворително дружество? — ядоса се директорът на ЦРУ.
— Сергей Николаевич счита, че му дължим една услуга. А ти знаеш, че…
Той кимна в знак на съгласие.
— Да, може би има основание. Обаче ще трябва да се допитаме до началството.
— Джак има много да се смее — помисли си заместник-директорката, отговаряща за Оперативната дирекция.
— Мамка му! — изруга Райън в Овалния кабинет, когато Елън Съмтър му подаде факса от Ленгли. После я погледна и каза:
— О, извинявай, Елън.
Тя му се усмихна като майка на непослушното си синче.
— Да, господин президент. — Дали имаш една…?
Госпожа Съмтър носеше дрехи с големи полегати джобове. Извади от левия кутия цигари „Вирджиния слимс“ и я поднесе на президента, който си взе една и я запали с газовата запалка, която също беше мушната в кутията.