— Как ти се струва, а?
— Вие познавате този човек, нали? — попита госпожа Съмтър.
— Головко ли? Да — Райън се усмихна малко накриво, като си припомни пистолета, насочен в лицето му, докато самолетът VC-137 се носеше по пистата на московското летище „Шереметиево“ преди много години. Сега можеше да се усмихва, но тогава не му беше никак до смях. — Е, да, със Сергей сме стари приятели.
Като секретарка на президента Елън Съмтър знаеше много неща, включително и това, че президентът Райън пуши от време на време, но имаше и работи, за които не знаеше нищо и никога нямаше да узнае. Беше доста умна, за да не бъде любопитна, но и достатъчно разсъдлива да не пита за тях.
— Щом вие го казвате, господин президент.
— Благодаря, Елън. — Райън се облегна назад в стола и пое дълбоко дим от тънката цигара. Защо когато се почувстваше напрегнат, прибягваше до тези проклети неща, които го караха да кашля? Хубавото беше, че и леко го замайваха. „Това означава, че не съм истински пушач“, каза си президентът на Съединените щати. Отново прочете факса. Беше две страници. Едната с оригиналния текст от Сергей Николаич до Ленгли — нищо чудно, той знаеше прекия номер на факса на Мери Пат и искаше да изтъкне този факт, а другата препоръката на директора на ЦРУ Едуард Фоли.
Като се изключат разните официалности, работата беше проста. Не беше нужно Головко да обяснява защо Америка трябваше да се съгласи с молбата му. Семейство Фоли и Джак Райън знаеха, че КГБ беше помогнал на ЦРУ и на американското правителство в две много секретни и важни мисии, а фактът, че и двете бяха в полза на руските интереси, нямаше значение. Така Райън нямаше алтернатива. Той вдигна телефона и натисна бутона за пряка връзка.
— Фоли — чу се мъжки глас в другия край на линията.
— Райън — каза на свой ред Джак. Чу как онзи се изправи в креслото. — Получих факса.
— Е и? — попита директорът на ЦРУ.
— А какво друго, по дяволите, можем да направим?
— Съгласен съм. — Фоли би могъл да каже, че лично той харесва Сергей Головко. Знаеше, че и Райън го харесва. Но тук не ставаше въпрос за това. Те правеха правителствена политика, а тя беше нещо повече от личните им предпочитания. Русия беше помогнала на Съединените американски щати и сега искаше от тях на свой ред да й помогнат. В нормалните взаимоотношения между държавите такива молби, ако те имаха прецеденти, се изпълняваха. Принципът беше същият, като да дадеш гребло на съседа си, след като предишния ден той ти е услужил с маркуча си, само че на това ниво от подобни услуги понякога загиваха хора. — Ти ли ще се заемеш с тази работа или аз?
— Молбата е до Ленгли. Ти изготви отговора. Разбери какви са параметрите. Не искаме да компрометираме „Рейнбоу“, нали си съгласен?
— Да, Джак, но няма такава опасност. В Европа малко се поуспокоиха, а бойците на „Рейнбоу“ тренират главно стрелба срещу хартиени мишени. Можем дори да благодарим на онзи, който пусна тази история в печата. — Директорът на ЦРУ рядко казваше нещо добро за пресата.
В случая някое леке от правителството се беше разприказвало повече, отколкото трябва, за нещо, което е знаел, но историята постигна желания ефект, въпреки че материалът, появил се в печата, беше пълен с грешки, което едва ли бе за учудване. Някои от тези грешки обаче изкараха хората от „Рейнбоу“ като свръхчовеци, което погали самочувствието им и накара потенциалните им противници да се поспрат. Така че тероризмът в Европа отслаби значително активността си след краткото си възраждане, което се оказа изкуствено. Мъжете в черно бяха твърде страшни, за да си има човек работа с тях. Крадците предпочетоха да нападат бабички, които осребряват пенсионните си чекове, а не въоръжения полицай на ъгъла. А това означава, че започнаха да стават по-разумни. Една бабичка не може да окаже кой знае каква съпротива на крадеца, но полицаят има пищов.
— Очаквам нашите руски приятели да си мълчат по въпроса.
— Мисля, че можем да сме уверени в това, Джак — съгласи се Ед Фоли.
— Имаме ли някаква причина да не го правим?
Райън чу как директорът на ЦРУ се размърда в креслото си.
— Никога не съм бил склонен да запознаваме с „методите“ си когото и да било, но тук не става въпрос за операция на разузнаването и те биха могли да прочетат повечето неща от подходящи книги.
— Добре, съгласен съм — каза президентът.
Райън си представи как другият кима с глава.
— Днес ще им изпратя отговора.
Разбира се, с копие до Хиърфорд. То пристигна на бюрото на Джон преди края на работното време. Той извика Ал Стенли и му го подаде.