— Започваме да се прочуваме, Джон.
— От това става ли ти по-добре? — попита с досада Кларк. И двамата бяха работили в тайните служби и ако имаше начин да скрият имената и дейността си от своите началници, отдавна биха го открили.
— Предполагам, че ти ще отидеш лично. Кого ще вземеш в Москва със себе си?
— Динг и екип 2. Динг и аз сме били там и преди. И двамата се познаваме със Сергей Николаич. Така поне той няма да види много нови лица.
— Да, а и руският ти, доколкото си спомням, е отличен.
— Езиковата школа в Монтерей е много добра — каза Джон.
— Колко време смяташ, че ще отсъстваш?
Кларк отново погледна факса и се замисли.
— О, не повече от три седмици. Техните хора от Спецназ не са лоши. Ще ги организираме в тренировъчна група, а след време предполагам, че можем да ги поканим тук.
Стенли не трябваше да изтъква, че особено онези от САС — специалните служба за борба с тероризма, а и в британското Министерство на отбраната, щяха да получат епилептичен припадък, когато узнаят за това, но в края на краищата трябваше да се примирят. Това се наричаше дипломация и нейните принципи определяха политиката на повечето правителства по света, независимо дали им харесва или не.
— Предполагам, че ще се наложи да го направим, Джон — каза Стенли и вече си представи какъв вой ще се надигне от САС и в Уайтхол.
Кларк вдигна телефона и натисна бутона за секретарката си, Хелън Монтгомъри.
— Хелън свържи се с Дигс и му кажи да дойде. Благодаря.
— Доколкото си спомням, и неговият руски е добър.
— Имахме добри учители. Обаче говори с малко южняшки акцент.
— А твоят?
— Моят е ленинградски, т.е. от Санкт Петербург. Ал, вярваш ли в техните промени?
Стенли седна.
— Джон, дори и днес всичко е пълна мъгла и през всичките десет години, откакто бе свалено червеното знаме от Спаската врата на Кремъл, е все така.
Кларк кимна в знак на съгласие.
— Помня, когато го видях по телевизията, братче. Направо се побърках.
— Здравей, Джон — обади се познат глас от вратата. — Здрасти, Ал.
— Влез и сядай, момчето ми.
Чавес, облечен за прикритие в униформа на майор от военното разузнаване, се поколеба, когато чу обръщението „момчето ми“. Когато Джон говореше така, предстоеше да се случи нещо необикновено. Но имаше и по-лоши варианти. Когато го наречеше „дете“, това беше сигнал за опасност, а сега след като беше съпруг и баща, Доминго вече не си търсеше сам белята. Отиде до бюрото на Кларк и взе предложените му листове.
— Москва? — попита той.
— Изглежда, че е с одобрението на нашия главнокомандващ.
— Страхотно — рече Чавес. — Е, отдавна не сме се срещали с господин Головко. Предполагам, че водката още е добра.
— Това е едно от нещата, което умеят да правят както трябва — съгласи се Джон.
— И искат да ги научим и на други работи?
— Така изглежда.
— Ще вземем ли жените с нас?
— Не. — Кларк поклати глава. — Тази работа е съвсем делова.
— Кога?
— Ще трябва да решим. Вероятно след седмица.
— Бива.
— Как е малкият?
Последва усмивка.
— Още пълзи. Снощи се опита да се изправи. Представи си, ще започне да ходи до няколко дни.
— Доминго, първата година ги учиш да ходят и да говорят, а през следващите двадесет да си седят на задника и да мълчат — предупреди го Кларк.
— Малкият спи през цялата нощ и се събужда усмихнат. Сутрин видът му е далеч по-добър от моя. — Беше логично. Когато Доминго се събудеше, очакваха го само тренировки и изморителен седемкилометров крос, а това вече започваше да му втръсва.
Кларк го разбираше. Една от най-големите загадки в живота беше защо децата винаги се събуждат в добро настроение. Запита се в кой период човек губеше тази способност.
— Целият екип ли? — попита Чавес.
— Да, вероятно ще включим и Голямата птица — добави Рейнбоу шест.
— Днес и теб ли те победи? — попита Динг.
— Следващия път, когато ще се състезавам в стрелба с този кучи син, искам да стане веднага след сутрешното бягане, когато още не е дошъл напълно на себе си — каза ядосан Кларк. Той просто не обичаше да губи в нищо, особено в стрелба с пистолет, в която се смяташе за много добър.
— Господин Кларк, Еторе просто не е човек. И с малокалибрения пистолет го бива, но не е кой знае какво, обаче с беретата е направо невероятен. Няма грешка.
— До днес не го вярвах. Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях обядвал в „Зеления дракон“.
— Разбирам те, Джон — каза Чавес, решил да не коментира факта, че тъстът му беше качил някое и друго кило. — Знаеш, че и аз умея да си служа доста добре с пистолета, обаче Еторе ми разказа играта и ме победи с три точки.