— Прецака ме с една точка, копелето му — оплака се Джон на командира на екип 2. За първи път губя двубой от тридесет години насам. Тогава ме победи командирът ми, а аз бях третият по ранг в частта. Бяхме се обзаложили на бири. — Беше загубил с две точки, но следващия път победи началника си с три, спомни си с гордост Кларк.
— Това той ли е? — попита Провалов.
— Не разполагаме с негова снимка — отвърна старшината до него. — Обаче отговаря на общото описание.
А и човекът се отправяше към същата кола. В момента го снимаха от няколко места.
Двамата седяха в един микробус, паркиран на половин пресечка от блока, който наблюдаваха. Използваха военни бинокли със зелено гумирано покритие.
Изглежда, че това беше техният човек. Беше слязъл с асансьора от етажа, от който се очакваше. Предишната вечер беше установено, че в този модерен жилищен блок наистина живее мъж, който се казва Иван Юриевич Конев. Нямаха време да разпитат съседите, а и това трябваше да стане много внимателно. Имаше голяма вероятност съседите на този Конев/Суворов да са също бивши служители на КГБ, а разпитът им не трябваше да се свързва по никакъв начин с целта на разследването. Тази цел не беше обикновена, помисли си Провалов.
Човекът влезе в кола под наем. На името на Иван Юриевич Конев на този адрес имаше регистриран частен автомобил — „Мерцедес“ — клас С, а кой би могъл да каже дали под други имена няма регистрирани и други коли? Провалов беше сигурен, че обектът има и други документи за самоличност, фалшифицирани най-изкусно. Тези за името Конев сигурно бяха такива. КГБ подготвяха перфектно хората си.
Старшината зад волана запали мотора на микробуса и се обади по радиото. В непосредствена близост имаше още две милиционерски коли с по двама опитни следователи.
— Нашият приятел потегля. Синята кола под наем — каза Провалов по радиото и от другите два автомобила потвърдиха, че са чули.
Колата беше фиат — истински, произведен в Торино, а не руско копие от завода „Толиати“. Беше продукт на един от малкото осъществени специални икономически проекти на Съветския съюз, който беше проработил. Дали се е спрял на този автомобил, защото е много маневрен, или защото излиза по-евтино да вземе кола под наем? — запита се Провалов. В момента нямаше как да се разбере. Конев/Суворов потегли и първата опашка тръгна след него на половин пресечка разстояние, а втората беше на половин пресечка пред него, защото дори опитен разузнавач от КГБ рядко гледаше за опашка отпред. Ако имаха още малко време, можеха да поставят сигнализиращо устройство под фиата, но не успяха. Ако се върнеше в апартамента, щяха да го поставят по-късно през нощта, към четири часа сутринта. Това щеше да е устройство, излъчващо радиосигнали, което се прикрепваше от вътрешната страна на задната броня с магнит. Антената му щеше да виси надолу като опашката на мишка и щеше да бъде практически незабележима. Част от използваната от Провалов техника бе предназначена за следене чужденци из Москва, за които имаше подозрения, че са шпиони, а това означаваше, че е добра, поне за руските стандарти.
Проследяването на колата се оказа по-лесно, отколкото беше очаквал. То се улесняваше от факта, че в него участваха три коли. Откриването на една преследваща кола не беше кой знае колко трудна работа. Две също могат да бъдат забелязани, защото и двете трябваше едновременно да предприемат едни и същи маневри. Но с три проследяващи коли работата се променяше и колкото и да го бяха обучавали в КГБ, Конев/Суворов не беше някакъв супермен. Неговата истинска зашита беше в това да скрие самоличността си, а за да може тя да бъде разкрита, бяха нужни добра следователска работа и късмет, обаче на късмета разчитаха повече ченгетата, а тези от КГБ, не. В манията си да изпипва нещата тази организация беше изключила късмета от програмата за обучение, защото да се разчита на него бе признак на слабост, който можеше да доведе до провал. Това подсказваше на Провалов, че Конев/Суворов няма дълъг стаж на оперативен разузнавач. Тези неща се учат от практиката.
Проследяването се извършваше от максимално далечно разстояние, повече от една пряка, а градските отсечки тук бяха дълги. Микробусът беше специално приспособен за подобни операции. Болтовете, които крепяха в средата регистрационните табели, бяха триъгълни и с едно щракване можеха да сменят табелите, които бяха общо три с различни номера. Конфигурацията на предните фарове също можеше да се променя, а един опитен противник следеше и за тези неща в тъмното. Смяната можеше да става само един-два пъти, и то когато бяха извън обсега на огледалото му за обратно виждане. Трябваше да бъде гений, за да се усети. Най-трудно беше на колата, която извършваше следенето отпред, защото не можеше да знае предварително какви са намеренията на Конев/Суворов и кога внезапно ще завие. Тогава тя трябваше да избърза, водена от указанията на другите преследвачи, за да заеме пак предишното положение. Но всички милиционери от сегашния екип бяха опитни служители на отдел „Убийства“, които знаеха как да следят най-опасния дивеч на планетата — хора, готови да отнемат чужд живот. Дори и тъпите убийци понякога проявяваха животинско лукавство и бяха научили много за полицейската практика от телевизията. Това правеше някои разследвания по-трудни, отколкото би трябвало, но в случай като този допълнителните трудности бяха нещо като усъвършенстване за хората на Провалов.