— Е?
— Трябва да разбереш кой е този китаец. Размениха си с нашия приятел нещо в кенефа. Предаване с докосване, извършиха го много професионално — каза Рейли. Усмихна се и намигна на брюнетката от другата страна на бара.
Беше толкова професионално, че ако Рейли беше извикан като свидетел, за да опише пред съдията какво е видял, дори един начинаещ адвокат щеше да успее да го убеди, че всъщност не е видял нищо. Но това му каза много неща. Подобна степен на професионализъм можеше да се постигне само при абсолютно случайна среща между двама напълно невинни хора, т.е. чисто съвпадение. Или просто двама опитни разузнавачи бяха показали уменията си по най-добрия начин и на най-подходящото място. Провалов се извърна точно навреме, за да види двамата, като излизат от тоалетната. Те дори не се погледнаха и не се удостоиха с внимание, каквото човек би обърнал на бездомно куче. Точно така биха постъпили двама абсолютно несвързани един с друг хора, след като са били заедно в тоалетната. Но този път Конев/Суворов зае отново мястото си на бара, хвана чашата си и престана да се взира в огледалото както преди. Вместо това той се обърна, поздрави момичето от лявата си страна и даде знак на бармана да й донесе още едно питие, което тя прие с професионална усмивка. Изражението й показваше, че си беше намерила клиент за през нощта. Това момиче може и да играе някаква роля, помисли си Рейли.
— Значи нашия приятел ще го чукат тази вечер — каза той на руския си колега.
— Хубава е — съгласи се Провалов. — Сигурно е на двайсет и три.
— Там някъде. Може би и малко по-млада. Има хубави клаксони.
— Клаксони ли? — учуди се руснакът.
— Цици, Олег, цици — уточни агентът от ФБР. — Китаецът е шпионин. Видя ли дали някой не го следи?
— Не — отвърна лейтенантът. — Поне не го познавам. Може да не е известно, че е разузнавач.
— Е, да. Всичките ви хора от контраразузнаването са вече пенсионери в Сочи, нали? Обаче мен непрекъснато ме следят.
— Да не искаш да кажеш, че и аз съм твой агент? — попита Провалов.
Другият се засмя.
— Когато решиш да избягаш, обади ми се, Олег Григориевич.
— За китаеца в светлосивия костюм ли става дума?
— Същият. Нисък, около метър и шейсет и три, тежи седемдесет кила, възпълен, с къса коса, на около 45 години.
Провалов запамети данните и се обърна, за да погледне чужденеца от трийсетина метра. Изглеждаше съвсем обикновено, като повечето шпиони. След като свърши и това, той се отправи към тоалетната, за да се обади на агентите отвън по мобифона си.
Така вечерта привърши. Конев/Суворов излезе от ресторанта двайсет минути по-късно е момичето под ръка и подкара колата обратно към апартамента си. Един от хората на Провалов, който беше останал отвън, съпроводи, без да го забележат, китаеца до колата му и видя, че тя е с дипломатически номера. След като ги записа, ченгетата си тръгнаха за вкъщи след един продължителен работен ден, като се питаха какво бяха успели да постигнат и дали щеше да се окаже важно.
20.
Дипломация
— Е, какво ще кажеш? — попита Рътлидж, вземайки обратно бележките си от Адлер.
— Изглежда ми добре, Клиф, ако предположим, че успееш да предадеш посланието по подходящ начин — каза държавният секретар на подчинения си.
— Знам как се правят тези работи — отвърна той и след малко добави: — Доколкото разбирам, президентът иска то да бъде предадено по недвусмислен начин, нали?
Адлер кимна.
— Да.
— Знаеш ли, Скот, никога не съм го правил така категорично.