— А искал ли си?
— С израелците на няколко пъти. Също и с Южна Африка — каза той, след като помисли малко.
— Но никога с китайците или японците?
— Скот, нали знаеш, че досега не съм участвал в търговски преговори? — Но този път щеше да се наложи, защото въпросът трябваше да бъде поставен пред Пекин на по-високо равнище от дипломат с по-висок ранг, а не от посланика. Китайците вече бяха уведомени. Те щяха да бъдат представяни официално от своя министър на външните работи, въпреки че в действителност работата щеше да се върши от дипломат с по-нисък ранг, който беше специалист по външната търговия и който се беше справял досега доста успешно в преговорите с Америка. С разрешението на президента Райън държавният секретар Адлер позволи в пресата да изтече информация, че този път правилата може малко да се променят. Той се безпокоеше, че Клиф Рътлидж не е най-подходящият да предаде посланието, но случаят беше за човек от неговия ранг.
— Как работите с Грант от Министерството на финансите?
— Ако той беше дипломат, щяхме да сме във война с целия проклет свят, но предполагам, че разбира от числа и компютри — каза Рътлидж, без да крие неприязънта си към родения в Чикаго евреин и неговите новобогаташки маниери. Това, че самият Рътлидж имаше твърде скромен произход, отдавна беше забравено. Харвардското образование и дипломатическият паспорт помагаха да се забравят бързо такива неприятни неща като това, че беше израснал в бедняшки квартал и се беше хранил с остатъци.
— Не забравяй, че Уинстън го харесва, а Райън харесва Уинстън — предупреди елегантно Адлер подчинения си. Реши да не обръща внимание на жлъчния антисемитизъм на Клиф. Животът беше твърде кратък, за да се притеснява за дреболии, а освен това кариерата на Рътлидж зависеше от Скот Адлер. Той можеше и да направи пари като консултант на някоя фирма, след като напуснеше Държавния департамент, но изгонване от външното министерство едва ли щеше да покачи цената му на свободния пазар.
— Добре, Скот. Наистина ще ми бъде нужна помощ по монетарните аспекти на този търговски проблем. — Последните думи бяха казани с почтително кимване с глава. Това беше добре. Той знаеше как да превие гръб, когато се налага. Адлер дори не си даде труда да спомене пред Рътлидж, че разполага със сведения от разузнаването по случая. В този дипломат от кариерата имаше нещо, което не вдъхваше доверие на началника му.
— Как ще бъде с комуникациите?
— Посолството в Пекин има връзка със системата „Тапданс“. Снабдени са дори с новите телефони. Същото ще бъде и в самолета.
Но напоследък в това отношение във Форт Мийд имаха проблем. Появиха се трудности за осъществяването на връзката и дори и настройката чрез сателит не помогна. Като повечето дипломати Рътлидж не го беше много грижа за това. Често пъти той очакваше сведенията от разузнаването да се появят като с магическа пръчка и рядко се питаше как бе станало това, но винаги поставяше под съмнение мотивите на източника, който ги предаваше. С една дума, Клиф Рътлидж Втори беше типичен дипломат. Вярваше в твърде малко неща извън кариерата му. Неговите представи за едни по-мирни отношения между държавите бяха твърде мъгляви, както и желанието му да допринесе с личните си способности за избягването на една война.
Адлер обаче признаваше, че Рътлидж е компетентен дипломат с опит и с чувство за хумор, който знае как да представи по най-елегантен и въпреки това категоричен начин една позиция. В Държавния департамент такива като него не бяха много. Някога някой беше казал за Теодор Рузвелт: „Това е най-симпатичният джентълмен, който би могъл да ти пререже гърлото.“ Но Клиф никога не би направил подобно нещо, дори ако с това можеше да напредне в кариерата. Той вероятно се бръснеше с електрическа самобръсначка не толкова от страх да не се пореже, а да не би да се наложи да види кръв.
— Кога потегля самолетът ти? — попита Орелът своя подчинен.
Бари Уайз вече си беше приготвил багажа. Той имаше опит в тази работа, защото пътуваше толкова много, колкото пилот от международните авиолинии. Петдесет и четири годишният бивш морски пехотинец от африкански произход работеше за Си Ен Ен от самото й създаване преди повече от двадесет години и беше видял през това време какво ли не. Беше отразявал действията на контрите в Никарагуа и първите бомбардировки над Багдад. Когато разкриха масовите гробове в Югославия, той беше там. Беше предавал пряко от пътеките на смъртта в Уганда, изпитвайки едновременно желание (да благодарим на Бога, че не можеше да го осъществи) да предаде и отвратителната миризма, която все още го преследваше в сънищата му. Като професионален новинар мисията на Уайз в живота беше да предаде от мястото на събитието истината за това, което се случваше, на тези, които се интересуваха от него, и да заинтригува онези, които не ги беше много грижа. Той не изповядваше някаква конкретна професионална идеология, въпреки че вярваше дълбоко в справедливостта. За него един от начините тя да възтържествува беше да бъде представена най-точно пред съдебните заседатели, т.е. на телевизионните зрители. Той и хора като него бяха превърнали Южна Африка от расистка държава в действаща демокрация. Беше дал личния си принос и за сгромолясването на световния комунизъм. Според него истината беше най-мощното оръжие в света, ако можеш да я доставиш на обикновения зрител. За разлика от повечето свои колеги Уайз уважаваше обикновения гражданин или поне онзи, който беше достатъчно умен, за да следи репортажите му. Този гражданин искаше истината и неговата задача беше да направи всичко, което зависеше от него, за да му я достави. Често в това отношение изпитваше съмнения и непрекъснато се питаше дали се беше справил добре.