Преди да излезе, целуна жена си, както винаги обеща да донесе подаръци на децата и натовари сака си в своята голяма слабост — червения двуместен мерцедес, който подкара на юг по околовръстния път на Вашингтон и после пак на юг към военновъздушната база Андрюс. Трябваше да пристигне по-рано, защото военновъздушните сили бяха много стриктни по отношение на мерките за сигурност. Това може би се дължеше на един тъп филм, в който терористите се промъкваха покрай цялата въоръжена охрана. Въпреки че бяха от ВВС, а не морската пехота, те също носеха пушки и, изглежда, си разбираха от работата, но това не попречи на бандитите да се качат на самолета на 89-а въздушнопреносима бригада, което според Уайз беше също толкова невероятно, колкото един джебчия да се вмъкне в Овалния кабинет и да задигне портфейла на президента. Обаче военните си имаха свои правила, колкото и безсмислени да му се струваха. Помнеше ги добре още от времето, когато беше в казармата. И така, той мина през всичките контролни пунктове, където дежурните го познаваха по-добре от собствените си командири, и седна да чака пристигането на официалните лица в луксозното фоайе на ВИПА в единия край на писта нула-едно. След това се качиха на достопочтения VC-137 за безкрайния полет до Пекин. Седалките бяха удобни както в повечето самолети на международните авиокомпании, обслужването първокласно, но подобни дълги пътувания не бяха много приятни.
— Никога не съм бил там преди — каза Марк Грант, отговаряйки на въпроса на Джордж Уинстън. — Какво ще ми кажеш за този Рътлидж?
Министърът на финансите сви рамене.
— Леке от кариерата в Държавния департамент, издигнало се твърде високо в йерархията. Навремето имаше добри политически връзки, някога беше гъст с Ед Килти.
Бившият борсов агент повдигна вежди.
— Така ли? И защо Райън не го е изритал?
— Джак не е такъв — отвърна той, като се питаше дали в конкретния случай беше много разумно да държиш на принципите си.
— Джордж, той все още ли е такъв наивник?
— Може би, но държи на думата си, а мен това ме устройва. Подкрепи ни по въпроса за реформата на данъчната политика и в следващите няколко седмици тя ще мине в Конгреса.
Грант не вярваше в това, докато сам не се убеди.
— Е, да, ако лобистите в града не започнат да се хвърлят под колелата на влаковете.
Това накара другия мрачно да се усмихне.
— В такъв случай колелата им ще се смажат по-добре. Мисля си, дали да не пратим тези копелдаци в…?
„Джордж, ако вярваш в това, прекалено дълго си се мотал около президента“ — помисли си Грант, но не би могъл да го каже в този кабинет. В крайна сметка идеализмът не беше чак толкова лошо нещо.
— Ще притисна китайските копелета по въпроса за търговския баланс. Райън ще ни подкрепи ли?
— Казва, че ще го направи, и аз му вярвам, Марк.
— Ще видим. Надявам се Рътлидж да познава цифрите.
— Завършил е Харвард — отбеляза министърът на финансите.
— Знам — отвърна Грант. Той имаше свои предразсъдъци за научните заведения, а сам беше завършил Чикагския университет преди 20 години. — Какво пък толкова е Харвард, освен едно име и една привилегия?
Уинстън се засмя.
— Не всички, които идват оттам, са тъпанари.
— Ще видим, шефе. Както и да е.
Той вдигна куфара си и метна през рамо сака с компютъра.
— Колата ме чака долу.
— Приятно пътуване, Марк.
Тя се казваше Ян Лянхуа. Беше на трийсет и четири години, бременна в деветия месец и беше много изплашена. Това беше втората й бременност. При първата й се роди син, когото кръстиха Ю Лон — твърде гръмко име, което в превод означаваше приблизително Голям дракон. Но момченцето умря, когато беше на четири години, блъснато от велосипед, който го изпрати под колелата на един автобус. Смъртта съсипа родителите му и натъжи дори местните партийни босове, които наредиха да се направи разследване, но то оневини шофьора на автобуса и никога не можа да установи кой беше нехайният колоездач. За госпожа Ян това беше голяма загуба и тя потърси утеха в нещо, което не се одобряваше много от правителството на тази страна.