Рейли кимна и си помисли, че от това ставаше интересен доклад за Вашингтон и може би трябваше да го обсъди с представителя на ЦРУ в посолството.
— Искам досиетата на всички хора, които са работили с него — нареди Сергей Николаевич. — Освен това искам да ми донесете и личното му досие.
— Да, другарю председател — отвърна майор Шелепин и рязко кимна с глава.
Сутрешната сводка беше представена от един полковник от милицията, но от нея не остана доволен нито председателят на СВР, нито неговият главен бодигард. За разлика от друг път, в случая пословичната мудност на руската бюрокрация беше прескочена и исканата информация беше доставена бързо на тези, които се интересуваха от нея. Сред тях беше човекът, чийто живот може би в крайна сметка беше пощаден по една случайност.
— И сформирайте специална група за действие, която да работи с онзи момък Провалов.
— Разбира се, другарю председател.
Странно, помисли си Сергей Николаевич, колко бързо се променя светът. Ясно си спомняше сутринта, когато беше извършено убийството — такива неща не се забравят. Но след стреса от първите няколко дни и съпровождащия го страх той се поуспокои и започна да вярва, че Овсеенко е бил истинският обект за някой бос от подземния свят, а неговият собствен живот не е бил заплашен. Приемайки това за вярно, целият случай се превърна в едно обикновено транспортно произшествие. Дори и някакъв нещастен моторист да е лежал убит край пътя, човек просто го отминава с безразличие, защото такова нещо не можеше да му се случи на него в скъпата му служебна кола. Особено когато зад кормилото беше Анатолий. Но сега той започна да се пита дали животът му не беше пощаден по една случайност, а такива неща не трябваше да се случват и изобщо не трябваше да се допускат.
Сега беше по-изплашен, отколкото в онази ведра московска утрин, когато гледаше през прозореца димящата разбита кола. Това означаваше, че за него опасността все още не беше отминала и го караше да си мисли, че може да е следващият.
Още по-лошото беше, че неговият преследвач може да е един от собствените му хора, някой бивш офицер от КГБ с връзки в Спецназ и ако той беше свързан с китайците…
… Но защо им трябва на китайците да го убиват? И защо те биха искали да извършат такова престъпление на чужда територия? В това нямаше логика.
Логика наистина нямаше, но като дългогодишен разузнавач Головко отдавна не хранеше илюзии, че всичко на този свят трябва да изглежда логично. Той знаеше само, че му е нужна повече информация и поне се намираше на такова място, което му позволяваше да я намери. Може и да не беше толкова всемогъщ, колкото едно време, но все пак разполагаше с достатъчно власт, която да използва за собствените си цели — каза си Головко.
Вероятно.
Той избягваше да ходи много често в министерството. Това беше обикновена предпазна мярка, и то доста разумна. След като веднъж си вербувал някой за агент, не е нужно да се мотаеш около него или нея, за да не го компрометираш. Това беше едно от нещата, които ги бяха учили във Фермата. Ако провалиш някой от агентите си, после ще имаш проблеми със съня, защото ЦРУ обикновено действаше в страни, където предупрежденията се правеха с пистолет, нож или с юмрук. А може и с нещо също толкова лошо и толкова неприятно, което една полицейска държава би измислила. Това нещо, както му бяха казали неговите инструктори, можеше да се окаже твърде неприятно. Особено в случай като този, когато той беше в интимна връзка с въпросната агентка, а ако скъсаше с нея, можеше да сложи край на нейното сътрудничество. Обаче от Ленгли му бяха казали, че то е изключително добро и искат да продължи. Щеше да е трудно дори за някой технически гений от Калифорния да изтрие програмата, която той й беше дал да сложи в компютъра си, но същият ефект можеше да се постигне с изтриването на целия харддиск и с наслагването на нови файлове върху старите, защото онова безценно малко файлче беше скрито в софтуерната система и един презапис щеше да я разруши със същата сигурност, както и земетресението в Сан Франциско.
По тази причина той не искаше да идва често тук, но освен че беше шпионин, беше и бизнесмен и клиентът го повика. Едно момиче през две бюра от това на Мин имаше проблем с компютъра, а той беше представителят на „Нипон електрик“ за министерството.
Проблемът се оказа незначителен — не може да се очаква от жените да разбират много от компютри. Това беше все едно да загубиш някое четиригодишно дете в оръжеен магазин — помисли си той, но не смееше да каже такова нещо на глас в тези времена на еманципация дори тук. За щастие Мин не се виждаше наоколо, когато той влезе. Отиде при бюрото с компютърния проблем и го разреши за около три минути, като обясни грешката на секретарката колкото може по-просто, за да го разбере. Така тя се превърна в експерта на канцеларията при подобни проблеми в бъдеще. С усмивка и вежлив японски поклон той се отправи към вратата, но в този момент вратата на вътрешния кабинет се отвори и Мин излезе с министър Фан зад нея, който гледаше някакви документи.