Съпругът й можеше да каже същото за себе си. Те бяха първата съпружеска двойка, издигнала се толкова високо в Ленгли. Ходеха заедно сутрин на работа със собствената си кола, а не със „служебната“, която им се полагаше. С водеща кола отпред и следваща ги отзад, при това и двете пълни с въоръжени хора, за всеки терорист, който имаше малко ум в главата си, те щяха да бъдат предпочитана цел от купчина рубини. Така можеха да разговарят по пътя, а колата им всяка седмица биваше проверявана за монтирани подслушвателни устройства.
Обикновено паркираха на запазеното за тях място в подземния етаж на старата сграда на Управлението. След това отиваха до асансьора, който по някакъв необясним начин винаги ги очакваше, за да се качат до седмия етаж.
И бюрото на госпожа Фоли беше винаги подредено. Нощният екип беше наредил върху него всички важни документи. Обаче днес, както и през миналата седмица, вместо да прегледа очакващите я папки, пълни със свръхсекретни кодирани материали, тя първо включи компютъра на бюрото си и провери специалната си електронна поща. И тази сутрин не остана разочарована. Копира по електронен път материала в харддиска, изкара едно копие на принтера, а когато той спря, изтри имейла от системата си, унищожавайки всякакви следи за неговото съществуване. После прочете отново принтираните листове и вдигна телефона, за да се обади в кабинета на съпруга си.
— Да, бейби?
— Искаш ли малко яйчена супа? — попита тя директора на Централното разузнавателно управление. Това беше едно особено отвратително китайско ястие, с което обичаше да дразни мъжа си.
— Добре, скъпа, идвай.
Директорът беше наясно, че ще е нещо важно, след като беше накарала стомахът му да се разбунтува толкова рано сутринта.
— Пак ли от Зорге? — попита президентът седемдесет и пет минути по-късно.
— Да, сър — отвърна Бен Гудли, подавайки му листа. Материалът не беше дълъг, но интересен.
Райън набързо го прегледа.
— А анализът?
— Госпожа Фоли иска да го обсъди с вас този следобед. Имате свободен промеждутък в два и петнадесет.
— Добре. Кой друг ще присъства?
— Вицепрезидентът, защото той също е тук. — Гудли знаеше, че Райън държеше Роби Джексън да присъства при обсъждането на интересен стратегически материал. — Днес е сравнително свободен.
— Добре. Уреди срещата — нареди президентът.
Шест пресечки по-нататък Дан Мъри току-що беше влязъл в просторния си кабинет (значително по-голям от този на президента), който също се охраняваше, защото като първи контраразузнавач и антитерорист на страната разполагаше с много информация, от която другите се интересуваха. Тази сутрин пристигна още.
— Добро утро, господин директор — поздрави го една жена от персонала. Тя не беше само секретарка, а и положил клетва агент с револвер в кобура, който носеше под мишницата.
— Здравей, Тони — отвърна Мъри. Агентката имаше хубави форми, но този факт само накара директора на ФБР да осъзнае, че жена му Лиз беше права, когато казваше, че е станал един стар мръсник.
Нощният екип беше подредил папките върху бюрото. В тази работа имаше дългогодишна традиция. Купчината отдясно съдържаше сведения на разузнаването, а тази отляво се отнасяше за операции на контраразузнаването, докато голямата по средата съдържаше сведения за текущи разследвания на престъпления, изискващи неговото лично внимание. Така беше още от времето на „господин Хувър“, както го помнеха във ФБР, който явно беше изчитал всяка папка, отнасяща се за престъпление по-голямо от кражба на употребявани коли от правителствен паркинг.
Обаче Мъри отдавна работеше откъм „тъмната страна“ в дейността на Бюрото, затова се нахвърли първо на купчината вдясно. В нея нямаше нещо особено. В момента ФБР осъществяваше някои свои разузнавателни операции, което не се харесваше много на ЦРУ, но тези две правителствени служби никога не се погаждаха много-много, въпреки че Мъри харесваше семейство Фоли. Голяма работа, казваше той, малко съревнование няма да навреди на никого, докато ЦРУ не започне да си пъха носа в криминалните разследвания. Това вече би било нещо съвсем друго. Най-горният доклад беше от Майк Рейли в Москва…
— По дяволите! — изсумтя Мъри. Но след това се усмихна. Той беше определил лично Рейли за Москва въпреки възраженията на някои от неговите старши помощници, които искаха да разкарат Пол Ландау от отдела за разузнаване. Мъри обаче не се съгласи. Според него Москва имаше повече нужда от полицейска помощ, а не от човек, който да се занимава с шпиони. Самите руснаци имаха доста добър опит в подобни работи. Затова той изпрати Майк, който беше агент второ поколение като баща си. Пат Рейли беше причинил доста сериозни неприятности на мафията в Ню Йорк. Сега Ландау беше в Берлин, сътрудничеше на германската служба за борба с престъпността и се чувстваше доста добре. А Рейли беше потенциална звезда. Баща му се беше пенсионирал като помощник-началник на отдел. Майк вероятно щеше да напредне повече.