— Започваш да говориш като Скот — каза президентът.
— Така ли! Ако искаш Ленгли да се управлява от някой, който се съгласява с всичко, което кажеш, значи не си попаднал на подходящия човек — опъна се директорът на ЦРУ.
— Прав си, Ед — съгласи се Джак. — Карай нататък.
— Джак, трябва да предупредим Рътлидж, че на КНР няма да им хареса това, което ще им каже. Може би няма да са в настроение да направят много отстъпки в търговските преговори.
— Но и Съединените щати нямат подобни намерения — каза Райън на директора на ЦРУ. — Стигаме пак до факта, че те имат нужда от нашите пари повече, отколкото ние от техните стоки.
— А каква е вероятността всичко това да е блъф? Имам предвид тази информация — попита вицепрезидентът Джексън.
— Искате да кажете, че могат да използват този източник, за да ни заблудят с информацията, която ни подхвърлят? — попита Патриша Фоли. — Според мен такава вероятност е равна на нула или почти равна на нула.
— Защо си толкова уверена, Мери Пат? — попита президентът Райън.
— Не му е мястото да го казвам тук, Джак, но наистина съм уверена — отговори тя, притеснявайки съпруга си.
Райън забеляза това. В разузнаването много рядко се случваше някой да бъде абсолютно уверен в нещо и Ед винаги беше много предпазлив. Но Мери Пат беше по-директна. Тя беше напълно лоялна към хората си като майка към детето си и Райън й се възхищаваше, въпреки че и той понякога си казваше, че това не винаги е реалистично.
— Какво ще кажеш, Ед? — попита Райън просто за да го провери.
— В случая подкрепям Мери. Този източник се оказа златна мина.
— Значи според вас този документ представлява позицията на тяхното правителство? — попита вицепрезидентът.
Фоли обаче го изненада, поклащайки глава.
— Не, това е позицията на Цзян Хансан. Той е влиятелен министър, но не може да говори от името на цялото правителство. Забележете, че в този текст не се казва каква е тяхната официална позиция. Цзян вероятно е изразител на едно мнение на група влиятелни хора в Политбюро, но там има също и умерени, за чиято позиция в този документ не става дума.
— Страхотно! — каза Роби и се размърда в стола си. — Тогава защо ни губите времето с това нещо?
— Цзян е много гъст с министъра на отбраната. Всъщност той има решаващ глас по въпросите на цялата им национална сигурност. Ако прехвърли влиянието си и върху търговската им политика, ще имаме проблем и нашият екип на преговорите трябва да бъде уведомен предварително — каза директорът на ЦРУ.
— И така? — попита уморено Мин. Мразеше да се облича и да си тръгва. За нея това означаваше, че няма да може да се наспи като хората.
— Значи утре трябва да станеш рано и да сложиш това в компютъра на Чаи. Още една нова система като тази, която вкара в твоя компютър. Сега най-новата система е 6.3.2 и ще мине година, докато се наложи да я сменяме.
— Защо ме караш да правя това?
— Има ли значение, бау бей?
Тя се поколеба, замисли се и тези една-две секунди накараха американския шпионин да изтръпне.
— Не, мисля, че няма.
— Трябва да ти купя някои нови неща — прошепна Номури и я прегърна.
— Какви? — попита тя.
Беше харесала много предишните си подаръци.
— Ще бъде изненада, и то хубава — обеща той.
Черните й очи светнаха в очакване. Номури й помогна да си облече ужасното сако. Обличането не му беше толкова приятно, колкото когато я събличаше, но това можеше да се очаква. Миг по-късно тя го целуна за последен път пред вратата и той я видя как си тръгва. След това се върна при компютъра си и съобщи на patsbakery@brownienet.com, че е уредил втора рецепта, която се надява да й хареса.
22.
Масата и рецептата
— Господин министър, за мен е удоволствие — каза Рътлидж с най-приятелския дипломатически глас и се ръкува. Той беше доволен, че КНР беше възприела този западен обичай. Никога не можа да научи как точно се прави протоколен поклон.
На церемонията по започването на преговорите присъстваше и посланикът на Съединените щати Карл Хитч. Той беше дипломат от кариерата, който предпочиташе да работи повече в чужбина, отколкото в Министерството на външните работи. Ежедневието на един дипломат не беше кой знае колко вълнуващо, но за място като това се искаше здрава ръка. Хитч притежаваше това качество и останалите членове на дипломатическия корпус го харесваха, а от това нямаше вреда.
Обаче за Марк Грант всичко беше съвсем ново. Помещението за преговори беше внушително, приличаше на съвещателна зала на управителния съвет на голяма корпорация, в която неговите членове щяха да се чувстват така добре, както благородниците в средновековна Италия. Таванът беше висок, а стените покрити с плат — в случая с китайска коприна, разбира се, червена, така че човек имаше чувството, че се е вмъкнал в сърцето на някой кит, което беше пълно с полилеи, кристални вази и лъскава мед. Пред всеки имаше по чашка тао май, което беше все едно да пиеш газ за запалки. Бяха го предупредили.