— За първи път ли идвате в Пекин? — попита го някакъв служител с по-нисък ранг.
Грант сведе очи към малкото човече.
— Да.
— Тогава все още е рано да ви питам за първите ви впечатления.
— Така е, обаче тази зала е изумителна… Е, коприната е нещо полезно и отдавна известно на хората — продължи той, като се питаше дали се държи като дипломат, или просто е непохватен.
— Вярно е — съгласи се служителят, кимна и оголи зъбите си в усмивка, но това не подсказа нищо на американеца, освен че домакинът му не си пилее парите за четки за зъби.
— Много съм слушал за императорската колекция от предмети на изкуството.
— Ще я видите — обеща му китаецът. — Включена е в официалната програма.
— Чудесно. Освен задълженията ми бих искал да поиграя и ролята на турист.
— Надявам се да останете доволен от домакинството ни — каза малкото човече.
Грант се питаше дали това усмихващо се и покланящо се джудже не се кани да му погоди някой номер, но за него дипломацията беше напълно непозната област. Това не бяха инвеститорите от банковия свят, които по принцип можеха да бъдат любезни колкото една акула. Ще те нахранят и напоят, преди да се опитат да ти отхапят онази работа. Те обаче никога не криеха, че са си акули. С тези хора той не беше много сигурен. Грант не беше свикал с толкова много любезност и внимание, но припомняйки си предварително получените инструкции, се питаше дали гостоприемството е само прелюдия към необикновено враждебна атмосфера, когато истинските преговори започнеха. Ако между тези две неща трябваше да има някакъв баланс, то втората част сигурно щеше да е крайно неприятна.
— Значи вие не сте от Държавния департамент? — попита китаецът.
— Не. Работя в Министерството на финансите. Пряко подчинен съм на министър Уинстън.
— Значи се занимавате с търговия?
„Малкото копеленце очевидно е информирано…“ Това трябваше да се очаква. На такова правителствено равнище никой не разчиташе на случайността. Всеки от тях сигурно беше много добре информиран и беше чел сведенията на разузнаването на американците. Онези от Държавния департамент, които бяха включени в делегацията, бяха сторили същото. Но не и Грант, защото той не беше пряк участник и му беше казано само онова, което трябваше да знае. Това му даваше известно предимство пред китаеца, определен да се грижи за него. Не беше служител на Държавния департамент и затова на него не би трябвало да се гледа като на важна фигура, но същевременно беше личен представител на много влиятелен член на американското правителство, един от най-близките му помощници, а това повдигаше много акциите му. Можеше дори да е главният съветник на Рътлидж. Това според китайците можеше да означава, че точно този Грант беше човекът, който действително щеше да води преговорите, а не официално натовареният с тази задача дипломат. Те сами често прибягваха до подобна практика. На Грант му хрумна, че той може да ги поразиграва малко, но как да го направи?
— О, да. Аз съм бил капиталист през целия си живот — каза той, решил да се държи естествено и да разговаря с домакина си като с нормално човешко същество, а не като с някой проклет комунистически дипломат. — Министър Уинстън също е такъв. Такъв е и президентът ни.
— Той не беше ли преди всичко разузнавач? Поне на мен така са ми казвали.
Сега беше моментът.
— Предполагам, че до известна степен това е вярно, но мисля, че по душа е най-вече бизнесмен. След като изкара мандата си, той и Джордж вероятно ще започнат бизнес заедно и сигурно ще направят големи пари. — Това е почти вярно, помисли си Грант, спомняйки си, че най-хубавите лъжи са точно такива.
— А и вие работите от години с министър Уинстън, нали? — Това беше казано по-скоро декларативно, отколкото като въпрос, помисли си Грант. Как да отговори? До каква степен бяха осведомени за него? И дали той беше абсолютно неизвестен за китайските комунисти? Ако последното беше вярно, дали нямаше да може да се възползва от това по някакъв начин? Грант многозначително се усмихна.
— Е, да, с Джордж понаправихме малко пари заедно. Когато Джак го извика в правителството, Джордж реши, че има нужда от мен да му помагам в реализирането на неговата политика, особено по въпроса за данъците. Там беше пълна каша и Джордж ми даде зелена улица по този въпрос. И знаете ли какво? Всичко това може съвсем скоро да се промени. Изглежда, че Конгресът ще направи това, което искаме от него, а няма да е никак зле да накараме тези идиоти да направят каквото желаем — отбеляза Грант, заглеждайки се прекалено съсредоточено върху една фигурка от слонова кост, поставена върху дървена полица. Някой майстор с много остър нож беше прекарал доста време, за да я направи както трябва… „И така, господин китаец, сега изглеждам ли ви достатъчно важен?“ За този човек можеше да се каже едно нещо със сигурност. От него би излязъл много добър играч на покер. Очите му не казваха нищо, абсолютно нищо. Грант пак погледна надолу към китаеца. — Моля да ме извините, но като че ли доста се разприказвах.