Домакинът му се усмихна.
— Че какво друго може да се прави тук? Защо мислите, че всички са си взели нещо за пиене? — попита той с известна закачлива нотка в гласа, което накара Грант да се замисли кой всъщност командва парада тук…
— Предполагам — каза той предпазливо и продължи нататък, придружен от нисшия служител. Да не би пък той да беше човекът, който всъщност ще да води преговорите?
От своя страна Рътлидж се опитваше да разбере дали противниковата страна знае какви са неговите инструкции. В медиите нарочно беше подхвърлена известна информация, но Адлер го направи така изкусно, че дори внимателен наблюдател, като например посланикът на КНР във Вашингтон, щеше да се чуди от кого точно идва тя и каква е целта й. Администрацията на Райън вероятно улеснява доста пресата, помисли си Рътлидж, защото министрите в правителството получават указанията си главно от началника на канцеларията на президента Арни ван Дам, който беше много опитен политик. В новото правителство нямаше несигурни политически фигури, които имаха нужда да ухажват медиите за свои собствени политически цели. Райън беше избрал преди всичко хора без такива стремежи, което беше голямо постижение. Повечето от тях бяха компетентни в своите сфери, които като него искаха да напуснат Вашингтон, оставайки верни на себе си, и да се върнат към предишния си живот веднага след като изпълнят дълга си. На Рътлидж като дипломат от кариерата му се струваше невъзможно да се състави подобен тип правителство. Според него причината за това беше в онзи откачен японски пилот, който изби толкова много вашингтонски политици с налудничавата си постъпка.
Точно в този момент в залата се появи с официалния си антураж Ху Кунпяо. Ху беше генерален секретар на Комунистическата партия на КНР и председател на китайското Политбюро, въпреки че местните медии го наричаха „премиер“, което не отговаряше точно на длъжността му, но се приемаше от дипломатическия корпус. Той беше на седемдесет и една години, от второто поколение китайски ръководители. Оцелелите от Големия поход отдавна бяха измрели. Някои висши държавни служители имаха претенции, че са участвали в него, но проверката установи, че ако е било така, те трябва да са сучели от гърдите на майките си по онова време, и такива хора не се вземаха на сериозно. Не, сегашното поколение китайски политически лидери беше съставено главно от синове и племенници на родоначалниците. Те бяха израснали сред охолство и привилегии, но никога не забравяха факта, че техните позиции не бяха най-сигурните. От една страна, те бяха децата на другите политици, които искаха да се издигнат повече от бащите си и се представяха за по католици от местния комунистически папа. Когато бяха размахвали малките си червени книжки по време на „културната революция“, те вече бяха на възраст. А преди това бяха държали устите си затворени и ушите наострени по време на неуспялата, но твърде хищническа кампания на „Стоте цветя“ в края на 50-те години, която ликвидира много интелектуалци, успели да се скрият в първите десет години от управлението на Мао. Те бяха подлъгани да излязат на открито от интереса, който Мао прояви към техните идеи, и се оставиха да бъдат подмамени, като сами подложиха вратовете си за брадвата, която щеше да се стовари върху тях няколко години по-късно с бруталната канибалистка „културна революция“.
Сегашните членове на Политбюро бяха оцелели по два начина. Първо, те бяха подсигурени от бащите си и техните постове. И, второ, бяха много грижливо предупредени какво могат да говорят и какво не. Така че през цялото време бяха изключително предпазливи, заявявайки на висок глас, че идеите на председателя Мао са това, от което действително се нуждае Китай, докато идеите на другите, въпреки че може би са интересни в по-тесен интелектуален смисъл, засега са опасни, защото отвличат вниманието на работниците и селяните от Истинския път на Мао. И така, когато брадвата се стовари, причината за това беше пак Малката червена книжка. Те бяха сред първите, които я носеха и показваха на другите, спасявайки се по този начин. Разбира се, някои от тях все пак бяха принесени в жертва, но по-умните оцеляха и сега седяха в Политбюро. Това беше брутален Дарвинов процес, през който те бяха преминали благодарение на това, че бяха малко по-умни от другите. Сега, когато бяха на върха на извоюваната от тях власт благодарение на ума и предпазливостта си, беше време да се порадват на спечеленото.