— Сър, тези сведения ни показват що за хора са онези, които вземат решенията в Китай. Тук им викаме „сексуални хищници“.
— И в нашите ръководни среди се намират такива — отбеляза Райън. Вестниците току-що бяха раздухали една подобна история за член на Сената.
— Е, поне в този кабинет няма такива — каза Гудли. Той не добави думата „вече“.
— Сегашният президент е женен за хирург. Тя знае как да си служи с остри инструменти — каза Райън с кисела усмивка. — Значи вчера повдигането на въпроса за Тайван е било само димна завеса, защото те все още не знаят каква позиция да възприемат на търговските преговори?
— Да, така изглежда. Но това ми се струва малко странно. Мери Пат също мисли, че може би имат информатор в Съединените щати на някакво ниско равнище. Според нея те знаят малко повече от това, което може да се научи от пресата.
— Страхотно! — каза Джак. — И какво се получава тогава? Японските служби са продали своите източници на китайските, така ли?
Гудли сви рамене.
— Не може да се каже на този етап.
— Кажи на Мери Пат да се обади на Дан Мъри по въпроса. Контраразузнаването е към ФБР. Да вземем ли веднага мерки по този въпрос, или това ще компрометира Пойна птица?
— Това трябва да решат други, сър — каза Гудли, припомняйки на президента, че той разбира от тези неща, но не е чак такъв специалист.
— Да, трябва да е някой друг, но няма да съм аз. Има ли нещо друго?
— Сенатската комисия по разузнаването иска да се направи оценка за ситуацията в Русия.
— Това е добре. Каква е причината?
— Изглежда, че имат някакви съмнения за това доколко можем да имаме доверие на нашите приятели в Москва. Безпокоят се, че те могат да използват парите от петрола и златото, за да станат отново бившият Съветски съюз и може би да заплашат НАТО.
— НАТО се придвижи с неколкостотин километра на изток, когато последния път погледнах картата. Буферната зона не е във вреда на нашите интереси.
— Като изключим факта, че сега сме задължени да защитаваме Полша — припомни Гудли на шефа си.
— Знам. Кажи на Сената да отпусне средства за придвижването на една танкова бригада на изток от Варшава. Можем да я съберем от бившите страни от съветския лагер.
— Да, но ако поляците искат. Струва ми се, че те не са много обезпокоени, сър.
— Сигурно се страхуват повече от германците.
— Точно така, и донякъде с основание.
— Кога най-после Европа ще разбере, че е настъпил траен мир — каза с въздишка Райън и погледна към тавана.
— Историята, и то недалечната, ги кара да изпитват известни съмнения, господин президент. Тя им дава достатъчно примери за това.
— Предстои ми посещение в Полша, нали?
— Да, и то твърде скоро. В момента изготвят програмата ви.
— Добре. Ще кажа лично на полския президент, че може да разчита на нас да държим германците под контрол. Ако те кривнат от правия път, ще си вземем „Крайслер“ обратно. — Джак отпи от кафето и погледна часовника си. — Има ли нещо друго?
— Това е всичко за днес.
Президентът го погледна дяволито.
— Кажи на Мери Пат следващия път, когато ми праща информация от Цвъркача, да има и снимки към нея.
— Непременно, сър — каза Гудли и подсвирна.
Райън взе листовете от сводката и се зачете в тях, като отпиваше от кафето и от време на време сумтеше. Животът му беше много по-лесен по-рано, когато сам приготвяше тези документи, отколкото сега, когато трябваше да ги чете. Защо се получи така? Не трябваше ли да е точно обратното? По-рано именно той намираше отговорите и беше готов да му задават въпроси. Но сега тази работа вършеха други за него. Сега беше по-трудно. Но в това няма никаква логика! Може би, реши той, причината е, че след като напусна, вече не идваше достатъчно информация. Той трябваше да взема решенията. И каквито и други решения и анализи да са били правени на по-ниско равнище, този процес стига до едно ниво и там спира. То е като да караш кола. Друг ти казва да завиеш надясно, но ти си зад кормилото и извършваш маневрата и ако някой се блъсне в колата, вината ще бъде твоя. За момент Джак се запита дали нямаше да бъде по-полезен, ако беше на едно-две стъпала по-долу в този процес, да прави анализи и препоръки, но винаги да знае, че някой друг ще получи дивидентите от правилното решение или ще си понесе последствията, ако сбърка. Така, изолирайки се от последиците, човек се чувстваше в по-голяма безопасност. Но това е поведение на страхливец, каза си Райън. Ако във Вашингтон има някой, който е в състояние да взема решения, той все още не го е срещал. Може да го обвиняваха в арогантност, но какво от това?